— Тази вечер няма да играем.

Това означаваше, че щеше да има жени. Катрин му пожела приятна вечер и слезе. Беше още рано и в салона беше само Кенет. Едрата му фигура беше като на ковач.

— Добър вечер, Кенет — поздрави ведро Катрин. — Май и вие сте зает като Майкъл. Постепенно започвам да вярвам, че пехотата работи по-усърдно от кавалерията.

Кенет се обърна към нея.

— Напълно сте права. Всички го знаят.

— И вие сте като баща ми — усмихна се Катрин. — Той беше в пехотата.

Кенет я погледна ужасено.

— Не вярвам на ушите си! И как хубаво момиче като вас се е омъжило за драгун?

— Обичайните причини. — Тя наля две чаши шери и отиде при него до прозореца. Слънцето се беше скрило зад дърветата, позлатяваше облаците в охра и карминеночервено и превръщаше великолепните църковни кули на Брюксел в драматични силуети. — Какво чудно небе! В моменти като този ми се иска да рисувам.

Кенет отпи глътка шери.

— И на мен.

— Не говорете така. Вие ще съумеете да го нарисувате.

Мъжът вдигна рамене.

— Това е един прост талант. Живописта е нещо съвсем друго, а за съжаление аз не разбирам нищо от живопис.

Тя огледа сериозния му профил. Нещо в тона му й подсказа, че той съжалява за пропуснатото, но армия, която непрестанно води боеве, предлага твърде малко възможности за учене, особено в годините, преди да го повишат.

Ярките цветове избледняха, на хоризонта се събраха индиговосини облаци. Колко бързо падаше нощта.

— Това спокойствие няма да трае дълго, нали? — попита тихо тя. Кенет веднага разбра какво имаше предвид.

— Боя се, че сте права. Императорът е затворил северните граници на Франция. Нито една карета, нито една рибарска лодка, нито едно писмо не могат да преминат — естествено, освен фалшивите сведения, които агентите на Наполеон разпространяват с истинско удоволствие. Според тях военните не възнамеряват да започнат похода преди юли, но аз смятам, че войната ще избухне всеки момент.

— Имам чувството, че всички ние сме събрани в стъклено кълбо, което съвсем скоро ще се натроши на парченца — прошепна тя. — Всички живеят като в треска. Последните два месеца оставиха у мен впечатлението за особен период, който няма да се повтори.

— Всяко време е особено и не се повтаря — отговори спокойно той.

Все пак беше човешко да се опита да задържи нощта. Следвайки внезапен импулс, тя попита:

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Естествено. Какво желаете?

— Бихте ли нарисували всички, които живеят в тази къща? Ан и Чарлз, Колин, децата, кучетата, себе си, Майкъл. — Най-вече Майкъл. Като улови питащия му поглед, тя добави: — Естествено ще ви платя.

Кенет вдигна вежди.

— Моля ви, Катрин, не говорете за това.

— Съжалявам — пошепна извинително тя. — Не исках да ви обидя. Вие не сте търговец.

Очите му засвяткаха развеселено.

— Всъщност ми правите комплимент. Това ще бъде първата ми професионална поръчка, но за съжаление на мога да я приема.

— Естествено, че не. Съжалявам. Не биваше да питам.

Той направи нетърпелив жест.

— Не съм казал, че няма да направя скиците. Дори имам няколко, които ми се струват добри, но трябва да ги приемете като подарък.

Тя се опита да му благодари, но той я спря.

— Не е нужно да ми благодарите. Вие с Ан имате таланта да приемете две дузини безделници и да им осигурите почтен дом. — Той се извърна отново към потъмнялото небе. — Отдавна, много отдавна не съм имал дом.

Тъгата в думите му я накара да сложи ръка върху неговата. Съчувствен жест, който не беше в състояние да предизвика бурята от чувства, която бе изпитала с Майкъл.

— Да не забравите, че трябва да нарисувате и себе си.

— Ако се опитам, хартията ще се разпадне — отвърна сухо той.

— Не бъдете толкова глупав, както би казала Моли. — Двамата се засмяха, тя свали ръката си и продължи: — Следващата седмица е балът на дукеса Ричмънд. Това е най-голямото светско събитие на сезона.

Кенет се потърси от ужас.

— О, не, в никакъв случай. Не съм достатъчно важен, за да ме поканят. Но на двадесет и първи ще бъда на бала на херцога. Той е решил да почете битката при Виктория и очаква всички офицери да присъстват.

Катрин се усмихна предизвикателно.

— Очаквам да танцувате с мен.

— Отговорът е категорично не. Готов съм да ви дам всичките си рисунки, готов съм да дам живота си за вас, но танцуването е нещо съвсем друго.

Двамата отново се засмяха. Когато се обърнаха към стаята, видяха Майкъл да стои на вратата. Той видя, че са го забелязали, и влезе в салона. Лицето му беше неразгадаемо. Катрин закопня да отиде при него и да му подаде и двете си ръце. Вместо това наложи маската на Света Катерина, усмихна му се и наля чаша шери.

Колко по-лесно беше да си светица, отколкото жена от плът и кръв.



Късно вечерта Кенет прегледа рисунките си и избра няколко, които може би щяха да харесат на Катрин. Остана много изненадан, като видя колко много рисунки е направил. Трябваха му само още една или две, за да попълни колекцията. Приготви папка и за Ан. Една от рисунките на цялото семейство Моубри в градината беше наистина добра.

Той взе молива си и започна да рисува влюбените Тристан и Изолда. Тристан, могъщият воин, и Изолда, принцесата-лечителка, омъжена за чичото на Тристан. Развръзката беше трагична. Нямаше да бъде истинска велика легенда, ако двамата се бяха заселили в някоя усамотена колиба и бяха родили девет деца, а той беше станал дебел земевладелец с предпочитания към лова на лисици.

Кенет забеляза какво правеше едва когато рисунката беше готова. Измъченият воин носеше чертите на Майкъл, а тъмнокосата принцеса в обятията му беше възхитителната Катрин Мелбърн.

Художникът подсвирна смаяно. Ето откъде духаше вятърът. Не за първи път рисунките му разкриваха нещо, което съзнанието още не беше оформило в представа. По дяволите, Майкъл беше страдал достатъчно! Ами Катрин, която щеше да плаща вечно за глупавия брак, който беше сключила на шестнадесет години.

Тъй като беше платил висока, горчива цена, докато научи колко бегло е щастието, той знаеше, че на мястото на Майкъл щеше да прати по дяволите морала и честта и да се радва на кратките мигове блаженство. Искаше му се да вярва, че Майкъл и Катрин правят точно това, но знаеше, че не е вярно. И двамата бяха прекалено благородни. Вероятно криеха чувствата си един от друг, дори от самите себе си.

Кенет хвърли рисунката в камината и я подпали със свещта. Докато я гледаше как гори, се помоли двамата му приятели да бъдат богато възнаградени на небето за земното си въздържание.



В деня преди бала на дукеса Ричмънд Майкъл и Кенет присъстваха на вечеря с офицерите на деветдесет и пети полк, наскоро пристигнали от Америка. Съвсем естествено разговорът се завъртя около събитията на полуострова. Вечерта беше чудесна, но когато потеглиха към къщи, Майкъл отбеляза сухо:

— Разстоянието е най-доброто средство да погледнем в романтична светлина лошото ядене, лошото вино и лошия подслон.

— Истинската романтика е в това, че бяхме млади и оцеляхме — изкиска се Кенет. — Божичко, помниш ли юбилейния банкет на стрелците на брега на Бидасао?

— Краката ни се люлееха в окопите, тревата ни служеше за маса и столове. Такова нещо не се забравя.

Двамата завиха по Рю дьо ла Рен, без да ускоряват темпото. Майкъл слезе, отвори портата и проговори бавно:

— През следващите дни се очаква грозна буря.

Кенет го изгледа остро.

— Буквално ли да го приема или метафорично?

— И двете. — Майкъл несъзнателно потърка лявото си рамо, което винаги го болеше при промяна на времето. — Бурята ще бъде впечатляваща. Помниш ли, че на полуострова много често се разразяваха бури точно преди планираните сражения?

— Прав си — кимна Кенет. — Уелингтъново време. Беше повече от страшно. Защо не напомниш на херцога?

Майкъл избухна в смях.

— Сигурно ще ме изхвърли от кабинета си. Той е човек, който вярва на фактите, а не на фантазиите.

— Без съмнение е прав. Но аз ще кажа на ординареца си да приготви багажа за поход, за да можем да потеглим веднага.

— И аз възнамерявам да сторя същото.

Двамата отведоха конете си в обора. Там гореше лампа и веднага забелязаха Колин Мелбърн, който се беше проснал по лице в сеното и шумно хъркаше. Конят му, още оседлан и с юзди, стоеше до него и го зяпаше равнодушно. Кенет коленичи и го прегледа.

— Пиян като лорд — съобщи с крива усмивка той.

— Какво каза? — попита ледено Майкъл.

— Добре де — ухили се, Кенет, — пиян като някои лордове. Теб никога не съм те виждал в това състояние.

— И няма да ме видиш.

— Въпреки това трябва да му признаем едно: останал е на седлото, докато се е прибрал вкъщи. Това прави чест на кавалерията.

След като се погрижи за коня си, Майкъл се зае с жребеца на Мелбърн. Животното не биваше да страда само защото господарят му бе прекалил с алкохола. Когато свърши, Кенет вдигна пияния на крака.

Колин се събуди и попита завалено:

— Вкъщи ли съм вече?

— Почти. Трябва само да изкачите стълбите.

— Проклетата пехота идва да ме спаси. Явно и вие можете да бъдете полезни, момчета. — Колин направи крачка към изхода и се олюля.

Кенет го сграбчи за раменете.

— Помогни ми, Майкъл! Не мога да се справя сам. Трябва да го отнесем в спалнята му.

— По-добре да го оставим тук — предложи Майкъл. — Нощта е мека, а в състоянието, в което е сега, няма да има нищо против.

— Катрин сигурно се тревожи. Тази вечер мъжът й трябваше да си бъде вкъщи.