— Моето място е тук. Изобщо не си задавам този въпрос. Херцогът никога няма да позволи на Наполеон да стигне до града.

— Може би няма да има друг избор — отговори със сериозно лице Халдоран. — Вие сте смела жена, мисис Мелбърн, но нима бихте изложили дъщеря си на опасността, каквато представлява една окупационна армия?

— Французите са цивилизован народ — отговори хладно тя. — Не водят война срещу деца.

— Права сте, но аз не бих искал вие и мисис Моубри да страдате.

— Аз също, лорд Халдоран. — Катрин оглеждаше с интерес драпериите в златно, яркочервено и черно, които приличаха на палатки. Искаше й се Халдоран да престане да говори за тайните й страхове. Макар да не вярваше, че излага дъщеря си на опасност, несигурността беше достатъчно голяма, за да изнерви и най-смелата майка.

Музиката млъкна и Чарлз Моубри дойде да я вземе за следващия танц.

— Благодаря ви, че бяхте снизходителен към умората ми, лорд Халдоран — проговори учтиво тя и стана. — До слепващия път.

Мъжът се усмихна и пое празната й чаша.

— До следващия път.

Чарлз беше не само един от най-близките й приятели, но и отличен танцьор. Котильонът й достави истинска наслада. Тъкмо бяха спрели, когато откъм входа на залата засвириха гайди.

— Господи, идват дяволите в полички! — провикна се Чарлз. Катрин избухна в смях.

— Този звук винаги кара кръвта ми да кипи. Иде ми да отдам чест. — Двамата се обърнаха и видяха войниците от два шотландски полка да маршируват към средата на залата. Наметките се вееха, перата на шапките се поклащаха в такт с ритъма.

За да създаде повече настроение, дукеса Ричмънд беше помолила шотландците да танцуват. Гостите се разстъпиха към стените и войниците се завъртяха и затропаха в традиционните си зашеметяващо бързи танци. Катрин никога нямаше да забрави този ярък контраст между ослепяваща елегантност и примитивен блясък.

Макар че беше завладяна от магията на мига, неспокойният й поглед продължаваше да търси Майкъл сред стотиците гости.



Полкът трескаво се подготвяше за потегляне и Майкъл беше зает през целия ден. Едва късно вечерта намери време да посети бала на дукеса Ричмънд. Когато влезе, залата беше шумна и оживена. Уелингтън седеше на един диван като остров на спокойствието и бъбреше любезно с позната дама.

Майкъл спря един от приятелите си, гвардейски офицер, който се готвеше да напусне залата.

— Какво се е случило?

— Херцогът каза, че армията потегля утре — отговори кратко офицерът. — Отивам в полка си. Желая ти късмет.

Времето изтичаше. Може би не трябваше да идва на бала, но искаше да види за последен път Катрин. Майкъл спря до една колона, украсена с цветя, и затърси в навалицата.

Не му беше трудно да я открие. Тъй като очевидно не разполагаше с много пари за тоалети, тя се обличаше скромно, стремейки се да е стилна и да сменя често аксесоарите към малкото си рокли. Последствието беше, че никой не коментираше великолепието на роклята или скъпите украшения, но всички виждаха и запомняха зашеметяващата й красота.

Тази вечер Катрин носеше бял сатен и снежнобели перли, вплетени в блестящата тъмна коса, които подчертаваха безупречната й кожа. В залата, препълнена с многоцветни униформи, тя изпъкваше като ангел, изпратен от небето.

Колин стоеше до нея, ръката му я държеше собственически за лакътя. По самодоволното му изражение личеше, че отлично съзнава колко му завиждат другите мъже. Катрин наистина беше най-красивата жена в залата, препълнена с красавици.

Майкъл стисна зъби и започна да си пробива път през множеството. След като се представи на домакинята, той отиде право при Катрин. Колин го нямаше и Катрин бъбреше весело с двамата Моубри.

Когато го видя, очите й светнаха.

— Много се радвам, че можахте да дойдете, Майкъл. Помислих, че вече сте потеглили.

— Имах много задължения, но си казах, че не бива да пропусна този великолепен бал. — Когато музикантите засвириха, той попита: — Ще позволите ли да ви поканя на този танц, Ан? А вие, Катрин, трябва да ми запазите следващия.

Двете кимнаха и Ан му подаде ръка. И нейните очи бяха пълни с напрежение, но годините, прекарани в армията, я бяха научили да пази самообладание. Когато се наредиха сред танцуващите, тя се засмя и разтърси кестенявите си къдрици.

— Още шест или осем седмици ще кипя от енергия, докато добия големината и формата на карета.

Двамата продължиха да разговарят непринудено, докато танцът ги събираше и разделяше. Но щом се върна при Чарлз, Ан забрави всичко на света, освен съпруга си. Двамата се прегърнаха и се понесоха по паркета. Майкъл изпрати безмълвна молитва към небето Чарлз да преживее идващите битки. Силна и искрена любов като тяхната заслужаваше да трае цял живот.

Той се обърна към Катрин и направи церемониален поклон.

— Нали това е моят танц, уважаема?

Тя се усмихна и направи грациозен реверанс.

— Да, милорд.

Едва когато сложи ръка на талията й, Майкъл осъзна, че я беше поканил на валс. При предишните балове съзнателно избягваше тази интимна близост, но тази вечер му се стори съвсем редно да я прегърне. Сигурно никога вече нямаше да танцуват заедно.

Катрин се почувства в обятията му съвсем естествено, сякаш хиляди пъти бяха танцували валс. Двамата се отдадоха на музиката и изпълняваха стъпките с полузатворени очи. Тя беше лека като ангел и в същото време беше жена от плът и кръв, земно същество, пулсиращо от живот.

Двамата се въртяха безмълвно по паркета, все по-бързо и по-бързо и скоро по запотените й слепоочия полепнаха влажни къдрички. Вратната й вена запулсира по-бързо и Майкъл усети непреодолимо изкушение да притисне устни в нежната кожа. Меката извивка на ухото, което се виждаше под вдигнатата коса, също подканваше за милувка, а съвършената заобленост на гърдите щеше да го преследва в сънищата му, докато е жив.

Повече от всичко друго на света искаше да я прегърне и да я отведе в приказната страна отвъд дъгата, за да останат съвсем сами и да забравят мъченията на войната и честта. Вместо това разполагаше само с няколко мига. Пясъкът в часовника неумолимо изтичаше.

Музиката свърши твърде бързо. Когато Майкъл я пусна, Катрин бавно отвори очи. Лицето й беше сковано.

— Време ли е да тръгвате? — попита дрезгаво тя.

— Боя се, че да. — Той отмести поглед, защото очите му бяха пълни с желание. Срещна погледа на Уелингтън и херцогът му кимна едва забележимо. — Трябва да отида при главнокомандващия — продължи шепнешком той. — Когато се върнете вкъщи, сигурно ще съм потеглил.

Катрин сложи ръка върху неговата.

— Моля ви, бъдете внимателен.

— Не се бойте, предпазливостта ми е пословична.

Тя се опита да се усмихне.

— Кой знае? Може би това е само фалшива тревога и следващата седмица отново ще се съберем всички в хубавата ни къща.

— Може би. — Майкъл се поколеба и добави: — В случай, че късметът ме изостави, бих желал да ви помоля за една услуга. В най-горното чекмедже на скрина в стаята ми съм оставил писма да приятелите си. Ако остана на бойното поле, трябва да ги изпратите на адресите.

Тя прехапа устни. В очите й заблестяха сълзи и това ги направи още по-прекрасни.

— Ако… ако се случи най-лошото, искате ли да пиша на семейството ви?

— Ще научат всичко, което трябва, от списъците на загиналите. — Той вдигна ръката й и целуна нежните пръсти. — Желая ви всичко добро, Катрин. Бог да благослови и да пази вас и семейството ви.

— Вайа кон Диос. — Тя стисна ръката му и съвсем бавно я пусна.

Майкъл с мъка откъсна поглед от нея, обърна се и прекоси залата с големи крачки. Беше прекрасно да знае, че тя се тревожи за него. Радостта му не намаля от факта, че Катрин се тревожеше и за Чарлз, и за Кенет, и за много други мъже. Именно способността й да се грижи за другите я правеше нещо съвсем особено.

Уелингтън беше станал от дивана и разговаряше с офицерите си. Обърна се към Майкъл и обясни сухо:

— Онзи дяволски Наполеон ме измами. Французите са заели Шарлероа.

Изтръгнат от мечтанията си, Майкъл стисна ръце в юмруци.

— Господи! Шарлероа е само на тридесет мили от столицата.

— Можеше да бъде и по-лошо — възрази херцогът с ледена усмивка. — Пътят от Шарлероа към Брюксел е буквално без защита. Ако не бяхме имали дяволски късмет и ако принц Бернхард не беше направил парад с армията си в Катр-Бра, маршал Ней можеше да се насочи право към града.

Майкъл изруга полугласно и Уелингтън продължи:

— Кажете ми, Кениън, вашите новаци ще задържат ли позицията си?

Преди четиринадесет дни Майкъл нямаше да може да отговори, но сега гласът му прозвуча уверено:

— Може би не са най-добрите стрелци и не умеят да маневрират, но когато ги разположа в линия или четириъгълник и особено когато сред тях има ветерани, ще удържат позицията.

— Надявам се, че сте прав. Ще имаме нужда от всеки войник. — Херцогът даде заповедите си на адютантите и устреми ледения си поглед към множеството в залата, за да повика следващия офицер.

Преди да излезе, Майкъл потърси за последен път Катрин. Намери я лесно, тъй като гостите бяха силно намалели. Мъжът й беше отишъл при нея и й говореше възбудено. Ан и Чарлз се присъединиха към тях и се запътиха към изхода.

Майкъл пое дълбоко въздух и излезе в топлата нощ. Тя не ми принадлежи, повтаряше си безрадостно той. Никога няма да е моя.



Майкъл хвърли поглед към коня си.

— Брадли, взе ли ми палтото? Бях го окачил в задния коридор.

— Не, сър — отговори смутено момъкът. — Ще ида да го донеса. Майкъл потисна проклятието си. Макар че не беше достатъчно добър ординарец, Брадли много се стараеше.