На Плас Роял цареше хаос. Войници от половин дузина нации търсеха полковете си, плачещи жени се щураха наоколо. Немалко ветерани бяха склонили глави върху раниците си и спяха, без да се трогват от шума, който вдигаха конете, оръдията и колите.

Ейми стисна ръката на Катрин.

— Бони няма шансове, нали?

— Не и срещу Уелингтън. Херцогът не е загубил нито една битка — отговори Катрин с увереност, която не изпитваше.

Прекосиха Плас Роял и се запътиха към близкия парк. Стана четири и лятното слънце се издигна над хоризонта. Кулите на катедралата Сен Мишел заблестяха и тази гледка накара Катрин да се усмихне. Всичко наоколо й напомняше за Майкъл.

В парка беше разположена дивизията на уелския генерал Пиктън и той провеждаше последната инспекция с мрачно изражение.

— Стрелковата бригада е при Пиктън, нали? — попита Ан. — Може би ще намерим Кенет.

Трите се взряха напрегнато в полумрака, за да намерят офицерите сред морето от зелени униформи. Острите очи на Ейми се справиха най-бързо.

— Ето го! — извика тя. — Капитан Уайлдинг е ей там!

Кенет беше на кон и даваше остри заповеди на младите офицери, но когато Катрин го повика по име, веднага се обърна. Тя изтича при него и му подаде ръка.

— Толкова се радвам, че ви открихме, Кенет! Не можех да ви оставя да заминете, без да призова върху вас божата благословия.

Той я дари с рядката усмивка, която правеше остро изсеченото му лице много привлекателно.

— Много сте мила, Катрин.

— Вие станахте част от семейството. Ако ви ранят, накарайте ги да ви докарат у нас, за да ви излекуваме.

Лицето му беше напрегнато. За да не го смущава повече, Катрин добави:

— Благодаря ви за рисунките. Чудесни са.

— Ще пазя папката като най-голяма скъпоценност — подкрепи я разгорещено Ан.

— Вече ми е по-леко да умра, след като знам, че съм завоювал известно безсмъртие — отговори с подобие на усмивка Кенет. — Онова, което прави картината интересна, е темата. Честта се пада на вас и семействата ви.

— Чакаме ви да се върнете — извика Ан. — Моли и аз не сме овладели тайните на перспективата. Нужни са ни още уроци.

— Ще направя всичко възможно, но сега трябва да вървя. Грижете се за себе си. — Той, вдигна ръка към челото си и отново се обърна към отряда си.

Катрин и Ан се оттеглиха в края на алеята и проследиха как безнадеждната бъркотия постепенно премина във военен ред. Дивизията на Пиктън се построи и потегли към местоназначението си. Тежките войнишки ботуши отекнаха по алеите.

Към дивизията принадлежаха шотландските полкове, които бяха забавлявали гостите на бала на дукеса Ричмънд. Те маршируваха така умело, че перата на шапките им почти не се движеха. Гайдите, които бяха звучели толкова екзотично в балната зала, сега окуражаваха и въодушевяваха отиващите на бой мъже.

След като дивизията се отдалечи, Катрин поведе дъщеря си и Ан обратно към Рю дьо ла Рен. Минаха покрай планини от въоръжение и редици тежко натоварени коне. Войските бавно напускаха Брюксел, а гражданите се връщаха в леглата си. Когато се върнаха у дома, умората беше надвила нервността на Катрин. Може би най-сетне ще мога да заспя, помисли си изтощено тя.



За съжаление сънят не се появи. Рано сутринта Катрин стана с натежали клепачи. В Испания винаги беше достатъчно близо до бойното поле, за да има представа за събитията. Тук новините идваха със закъснение и денят, който последва, беше най-дългият в живота й.

Децата усещаха напрежението и непрекъснато се караха. Слугите се събираха по ъглите и си шепнеха, едно от момичетата помоли да му платят, за да се върне при семейството си в малко селце северно от града.

Когато Катрин и Ан седнаха да хапнат, над града се понесе далечният тътен на оръдия. Битката беше започнала. Двете се погледнаха, без да смеят да заговорят, и се наведоха над чиниите със супа.

Когато бездействието стана непоносимо, отидоха на дигата. Взеха трите деца и красивата шотландска бавачка на Ан. Стотици хора се бяха събрали на дигата и се взираха на юг. Носеха се разни слухове, но никой не беше чул конкретни новини.

В десет вечерта някой почука силно на вратата на къщата и Ан и Катрин скочиха стреснато. Ан отиде да отвори и видя пред себе си Уил Ферис, ординареца на мъжа си, целият в прах.

— Божичко! — изплака тя и побеля като платно. — Да не би Чарлз…

— Не, мадам — прекъсна я той. — Точно обратното. Господарят ме изпрати да ви кажа, че двамата с капитан Мелбърн са добре.

Катрин го покани в кухнята, за да чуят разказа му.

— Имаше грозна битка между маршал Ней в Катр-Бра и нашите, но кавалерията пристигна чак накрая, та изобщо не се доближихме до неприятеля. Казват, че херцогът едва не бил пленен от група френски улани. Прескочил цял ров с шотландците на Гордън, за да се спаси. — Ферис поклати глава. — Шотландските полкове били разкъсани на парченца. Бедните хорица.

Катрин му поднесе студено печено и бира и го подкани да се нахрани добре. Помисли с мъка за веселите млади шотландци, които бяха танцували на бала. Колко от тях бяха останали живи?

— Как завърши сражението?

Ферис вдигна рамене.

— Не знам кой е победил, но поне не сме загубили. Казват, че самият Наполеон нападнал пруската армия. Блюхер има повече хора и ако са се били добре, французите са се оттеглили.

— Надявам се да излезеш прав — отвърна задъхано Ан. — Къде е стрелковата бригада? Знаеш ли нещо за полка на лорд Кениън?

— Стрелците бяха в самия център, но капитан Уайлдинг е жив и здрав. — Ферис отпи голяма глътка ейл. — Сто и пети не се намеси — оставиха ги в резерва.

Сигурно защото войниците бяха неопитни. Катрин се помоли сто и пети да стане завинаги в резерва и да не участва в нито една битка. Майкъл и хората му щяха да се разочароват, но не и тя.

След като се нахрани, момъкът помоли да посети Елспет Маклеод, младата шотландска бавачка на Ан. Двамата се обичаха. Той прекара половин час при любимата си, после бързо оседла коня си, за да се върне в армията.

Катрин си легна с натежало от болка сърце. Искаше й се да вярва, че французите са разбити, но дълбоко в себе си знаеше, че най-лошото предстои.



Отзвуците от първата битка се появиха рано на следващата сутрин. Моли погледна през прозореца и извика възбудено:

— Мамо, на улицата има ранени войници!

Викът й раздвижи цялото домакинство. От прозорците на горния етаж се виждаше цялата улица. Ранени мъже, вървели през цялата нощ, влизаха в града през Намюрската порта.

— Отивам да донеса чантата с превръзките — проговори с побелели устни Катрин.

— Сигурно ще искат вода. — Ан сведе глава към децата, които се гушеха в полите й. — Моли, много ти благодаря, че забеляза навреме войниците. Джейми, ще ми дадеш ли количката си, за да нося вода?

Момчето кимна сериозно.

— И аз ще дойда, мадам — намеси се Елспет. — Имам шест братя и знам как да превързвам рани. — Другите слуги също изявиха готовност да помогнат с каквото могат.

Ан нареди на децата да останат в къщата с готвачката. Ейми, по-голяма и по-решителна, изобщо не попита позволяват ли й да помага, а грабна количката и се втурна след Ан. Катрин искаше да й нареди да си остане вкъщи, но не посмя. Дъщеря й беше свикнала с гледката на страданието.

Когато излязоха на Рю дьо Намюр, улицата се бе превърнала в импровизиран лазарет. Освен ранените, които можеха да вървят, през портата трополяха десетки коли с тежко ранени. Гражданите на Брюксел и чужденците бяха излезли от къщите си, за да работят рамо до рамо и да облекчат страданието им. Някои водеха войници в квартирите си, други носеха одеяла, сламеници и чадъри, за да ги предпазват от парещото слънце. Катрин видя как една монахиня и едно момиче с вид на проститутка заедно вдигнаха белгийското войниче, рухнало до стената на близката къща. Аптекарите раздаваха лекарства и превръзки.

Опитът, придобит на полуострова, й помогна. Тя извика няколко леко ранени, почисти и превърза раните им. След сковаващото напрежение на вчерашния ден изпитваше истинско облекчение, че може да се занимава с нещо. Докато Ейми разпределяше водата, Ан взе бележника си и започна да пише писмата и завещанията на умиращите мъже, за да ги изпрати на близките им.

Катрин тъкмо отстраняваше остатъци от плат и златни ширити от едно окървавено, мръсно рамо, когато добре познат глас със силен шотландски акцент заговори зад гърба и:

— Знаех си, че ще ви намеря тук, момиче.

Вдигна глава и видя посивялата коса и окървавената бяла престилка на приятеля си Иън Кинлок, благословен от бога хирург.

— А аз си знаех, че ще изминете дългия път от Лондон, за да присъствате на поредното клане — отговори с принудена веселост тя. — Благодаря на бога, че сте тук, Иън. Сержантът се нуждае от хирургическа помощ.

Кинлок коленичи до нея и прегледа раната.

— Имате късмет, сержанте. В рамото ви са заседнали два куршума, но костите са здрави и не се налага ампутация. Катрин, дръжте го здраво, за да извадя куршумите. — Той отвори чантата си и затърси подходящи инструменти.

Катрин улови ранената ръка. Сержантът запъшка от болка, по лицето му потекоха струйки пот, но остана напълно неподвижен, докато хирургът намери и извади двата куршума. Когато всичко свърши, Катрин намокри лицето му със студена вода и помоли Иън да превърже раната.

— Задължен съм ви, мадам — проговори сержантът със силен ирландски акцент, опря се на здравата си ръка и седна по-удобно. — Ако ми помогнете да се изправя, сър, ще продължа напред.

— Разбира се, сержант. — Хирургът му подаде ръка. — Няма ли да идете в лазарета оттатък?

Ирландецът поклати глава.