— Имам си квартира. Там ще се погрижат за мен. Не разбирам нито дума от онова, което казват, но ще ме гледат като принц. — Сержантът се отдалечи бавно, подкрепян от възрастен свещеник, който беше изявил готовност да го придружи.

Катрин забеляза, че е тъмно, и вдигна глава към небето. На хоризонта се събираха черни облаци, вятърът се засилваше. Стрелна се и първата светкавица.

— Господи, идва буря! Само това ни липсваше.

— И идва бързо. Добре, че вече издигнаха палатките. — Иън събра инструментите си. — Трябва да запазим бедните момчета от дъжда и вятъра.

Катрин се огледа и установи, че улицата е почти пуста. Първата вълна ранени бяха прибрани на сигурно място. Ан си беше тръгнала преди половин час. Лицето й беше посивяло от изтощение.

Светкавиците се умножиха и заляха улицата с ярка зеленикава светлина. Катрин се изправи и се вгледа замаяно в едрите капки дъжд, които започнаха да падат по замърсената й рокля.

— Откога работите навън? — попита укорно хирургът.

— Не знам. — Тя изтри капките от челото си. — От няколко часа.

— Веднага се приберете вкъщи — заповяда той. — Починете си и тогава елате в лазарета.

— Там ли ще работите?

— Да. — Иън се усмихна спокойно. — Мисля, че и там ще спя.

— Елате да живеете при Ан и мен. — Катрин му показа къщата. — Имаме предостатъчно място, а у нас ще си почивате по-добре, отколкото в палатката.

— Приемам с благодарност.

Светкавици прорязаха небето, последва силен гръм. Когато дъждът се усили, Катрин вдигна чантата си и отиде да прибере Ейми.

Дъщеря й обичаше бурите и се взираше като упоена в небето.

— Уелингтъново време, мамо — извика тя, за да заглуши гърма. — Ще има битка.

— Права си. — Катрин улови ръката й. — Хайде да се приберем, преди да сме се удавили.

Катрин отведе Ейми в детската стая, преоблече се в сухи дрехи и слезе да вземе чая и сандвичите, поръчани от Ан. Точно тогава някой почука на входната врата. След минута прислужницата въведе в салона лорд Халдоран. От пелерината му капеше вода, обичайното му небрежно поведение беше отстъпило място на странна настойчивост.

— Мисис Мелбърн, мисис Моубри. — Той се поклони бързо. — Чухте ли най-новото?

— Не съм съвсем сигурна — отговори Ан. — Моля, разкажете ни.

— Вчера прусаците били разбити при Лини. Отстъпили почти двадесет мили. Уелингтън се оттеглил с цел да задържи позициите си. Както чух, разположил главната си квартира в село на име Ватерло.

— Велики боже — прошепна с пламнало лице Ан. — Това е само на десет или дванадесет мили оттук!

— Наполеон е пред вратите на Брюксел — продължи Халдоран. — Всички се питат дали Уелингтън ще успее да го задържи с набързо събраната си армия. Чужденците, които могат да напуснат града, вече са си отишли или тъкмо заминават.

Катрин остави чашата си в чинийката.

— Готова съм да дам всичките си пари в залог, че херцогът ще спечели, но новините наистина не са добри.

— Не съм дошъл само за да ви изплаша — продължи по-умерено Халдоран. — Миналата седмица наех корабче, което да ме отведе в Антверпен в случай, че сражението завърши зле. На него има място за вас и децата ви, както и за двама-трима слуги. Ако желаете да тръгнете с мен, трябва да потеглим веднага.

Катрин го погледна смаяно. Предложението беше забележително щедро. Може би го бе преценила погрешно.

— Аз… не мога да изоставя съпруга си. — Ан несъзнателно притисна ръка към корема си. — Ами ако го ранят и се върне вкъщи?

— Ако всичко свърши добре, можете да се върнете само след няколко дни. — Халдоран отмести поглед към Катрин. — Нима съпрузите ви биха искали да изложите на риск живота на децата си?

Катрин прехапа устни. Беше готова да рискува всичко, но не и живота на Ейми.

— Има по-добро решение. — Двамата я погледнаха въпросително и тя обясни: — Аз имам повече опит като милосърдна сестра, а Ан има повече деца. Затова ще остана тук да пазя къщата, а Ан ще отведе трите деца в Антверпен.

Приятелката й въздъхна облекчено.

— Би било прекрасно, ако постъпим така, Катрин. Макар че ми е неприятно да замина, би било глупаво да пропусна този може би единствен шанс да отведа децата на сигурно място. Ще се приготвим само за половин час, лорд Халдоран. Приемате ли решението ни?

Катрин видя как в очите на Халдоран блесна луд гняв и осъзна, че предложението му не беше чак толкова великодушно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той искаше нея, вероятно с надеждата, че уплашената съпруга ще има нужда от утеха. Но както и да е, каза си тя. Помощта му беше добре дошла, а и той беше твърде много джентълмен, за да оттегли предложението си само защото тя не искаше да дойде. Скривайки яда си, лордът каза:

— Половин час е добре. Въпреки това бих настоял и вие да дойдете, мисис Мелбърн. Брюксел може да стане опасен за сама жена. — Той стана и посегна към джоба си. — Ще ви оставя адреса на банкера си в Антверпен. Ако трябва, ще ме намерите чрез него.

— Благодаря ви. Много любезно, че положихте толкова усилия за хора, които почти не познавате — отвърна сухо тя.

— Би било престъпление да оставим мястото на корабчето неизползвано — отвърна небрежно той. — Тъй като съпрузите ви рискуват живота си за родината, редно е да ви предложа закрилата си.

Следващият половин час мина бързо. Когато узна, че трябва да отиде в Антверпен, Ейми се разплака.

— Моля те, мамо, нека остана с теб. Винаги си казвала, че умея да помагам.

— Разбира се, миличка, ти си най-добрата помощница. Но не мога да рискувам да ти се случи нещо лошо. — Катрин се усмихна окуражително. — Не мога другояче, не разбираш ли? Аз съм майка. Един ден, когато имаш свои деца, ще ме разбереш.

Ейми капитулира при условие, че ще се върне веднага щом положението си изясни.

Елспет Маклеод също помоли да остане. Ан знаеше, че момичето иска да бъде близо до Уил Ферис, и не се възпротиви. Вместо нея взе момичето на Катрин да й помага за децата.

Точно след половин час заминаващите се събраха във вестибюла. Катрин прегърна приятелката си и се сбогува нежно с децата.

— Ако войната ни раздели — заговори със задавен от сълзи глас Ан, — обърни се към майката на Чарлз в Лондон. А ако… ако с теб и Колин се случи нещо, обещавам ти да отгледам Ейми като собствено дете.

— Знам. — Катрин кимна с натежало от болка сърце. — Ако се наложи, ще се погрижа за Чарлз, както би го направила ти.

Ан въздъхна дълбоко и заключи по-спокойно:

— Време е да тръгваме.

Катрин проследи как малката група се качи в каретата под дъжда. Зарадва се, като видя, че Халдоран е повел със себе си няколко едри, мрачни слуги, които щяха да пазят пътниците.

Изчака, докато каретата зави зад ъгъла, и се прибра в стаята си. По бузите й течаха сълзи. Никога не се беше разделяла с Ейми.

— Проклет да е Наполеон — прошепна пламенно тя. — Дано се пържи в ада!


11

Един от първите военни уроци, овладян от Майкъл, беше, че при обстрел офицерът винаги трябва да пази самообладание. Това се оказа особено важно, когато една четвърт от полка му и повечето от половината офицери загинаха след многочасовата унищожителна канонада на французите. Гърмът на оръдията и облаците черен дим бяха достатъчни да разколебаят и най-опитните войници.

Полкът беше подреден в каре, за да се защитава по-успешно. Редици въоръжени войници бяха заели позиция в четирите посоки, а офицерите, обозът и ранените бяха разположени в средата на карето. Леко ранените мъже се оттегляха сами от позициите. Мъртвите безмилостно се изхвърляха извън карето, за да направят място за живите. Майкъл обикаляше позициите, говореше успокоително на войниците, утешаваше ранените, доколкото можеше, и даже пускаше шеги.

Като се опитваше да не вдишва твърде дълбоко хапещия дим от оръдията, той тръгна към средата на карето, където бяха забити двете полкови знамена, наречени «цветове». По традиция знаменосци бяха най-младите офицери, а охранители — най-опитните сержанти. Дребничкият ефрейтор Томас Хъси беше едва на шестнадесет и Майкъл постоянно го държеше под око.

Когато наближи, едно гюлле падна в опасна близост до знамената, но за щастие не рани никого, докато се търкаляше бавно по влажната земя. Том Хъси подаде знамето на един от сержантите.

— Щом французите ни снабдяват с необходимото — извика весело той, — какво ще кажете за малко футбол?

Той хукна към гюллето с намерение да го ритне и Майкъл изрева ядно:

— Не го докосвай! Гюллето изглежда безобидно, но може да ти откъсне крака. Виждал съм достатъчно такива случаи.

Знаменосецът застана мирно.

— Благодаря ви, сър. — С леко побледняло лице той се върна при знамето си и Майкъл му кимна одобрително. Момчето беше неопитно, но умееше да мисли и щеше да стане добър офицер.

Майкъл вдигна далекогледа си, за да проследи битката. Видя твърде малко, защото пред полка му се простираха ниви с ръж. Рано сутринта френската пехота нападна отляво. Ръжта и гъстият пушек закриваха всичко, което беше отдалечено на повече от неколкостотин метра. Затова Майкъл можа да проследи атаката само чрез шумовете, крясъците, стрелбата и маршовата музика. Французите бяха отблъснати, но той не знаеше нищо повече.

Следващото гюлле помете няколко войници в задната част на карето. Капитан Греъм, след Майкъл най-високият по чин оцелял офицер, отиде да види колко хора са убити.

— Позволявате ли да ви задам един въпрос, полковник Кениън? — попита със сериозно лице Том Хъси.

— Слушам те.

— Какъв смисъл има да стоим тук и да ни късат на парченца? В тази част от фронта не се води сражение. Бихме могли да се отдалечим на сигурно разстояние, докато стане нужда да влезем в бой.