— И сега имат нужда от нас — за да правим точно това, което правим — обясни трезво Майкъл. — Ако не бяхме тук, армията на Наполеон щеше да мине по този път и битката щеше да бъде загубена. Кавалерията може да препуска напред и назад по цялото бойно поле, но именно пехотата печели пространство. — Той изрита една буца кал. — Докато има и един жив войник от сто и пети полк, това е британска територия. Смъртта на другарите ни е трагична, но не е безсмислена.

Момъкът кимна бавно.

— Разбрах, сър.

Макар че обяснението отговаряше на истината, този дълъг, кървав ден му напомни живо защо предпочиташе бързия, подвижен бой на стрелковата бригада. Човек се чувстваше по-добре, когато беше подвижна цел. Той се опита да си представи как напредваха Кенет и деветдесет и пети. Вероятно обхождаха линиите и влизаха в бой с отделни френски отряди. Как им завиждаше…

Майкъл продължи обиколката си. Тъкмо говореше с един лейтенант, когато осъзна, че чуваше собствения си глас съвсем ясно. Непрекъснатата артилерийска канонада, която допреди минута заглушаваше всичко, сега беше спряла. Майкъл веднага разбра какво означава това и извика заповеднически:

— Подгответе се за атака! Французите спряха оръдията, за да не улучат собствените си хора.

Уморените войници наостриха уши. Сержантите започнаха да дават заповеди за стягане на линиите и проверка на мускетите. Въздухът затрепери от напрежение. Това беше първото предизвикателство към полка в голямата битка срещу Наполеон.

В началото тревожно взрените напред войници виждаха само призрачни сенки, които вървяха насреща им през полето. Много скоро се очерта първата линия ездачи. Неясните фигури бяха френски кирасири. С блестящите си шлемове и ризници те приличаха на средновековни рицари. Едри мъже на едри коне. Това беше тежката кавалерия, изпратена с цел да съкруши всяка съпротива, и препускаше право срещу сто и пети и двата съседни полка.

Тежкият тропот на конете отекваше оглушително. Ездачите тъпчеха безжалостно узрялото жито и напредваха неумолимо нагоре по склона. Когато Майкъл видя как фронталната линия на карето се разколеба, веднага се втурна нататък.

— Пази позицията! — изрева гневно той. — Конете няма да връхлетят върху вас, а и ние имаме повече пушки от тях. Ще стреляте само когато дам заповед. Целете се в конете!

Когато конницата стигна на четиридесет стъпки от полка, Майкъл даде заповед:

— Вдигни пушките! Прицели се! Огън!

Първата редица изпразни мускетите си в оглушителен залп. Ранени коне зацвилиха пронизително, чу се страховито металическо дрънчене, когато куршумите бяха отблъснати от стоманените нагръдници. Половин дузина коне и ездачите им се строполиха в калта и принудиха следващите ги да се отклонят встрани.

Докато първите пълнеха, Майкъл даде заповед да стреля втората редица. Залпът свали на земята още дузина нападатели. Въпреки старанията на ездачите, конете се подплашиха и заобиколиха карето, където попаднаха на мускетния огън от фланговете.

Кавалеристите препуснаха хаотично около карето, изпразниха пистолетите си и бяха обсипани с изстрели. Командирът им осъзна, че маневрата се е провалила, и даде заповед за оттегляне.

Когато конете препуснаха надолу по хълма, един паднал ездач изпищя отчаяно за помощ. Един от приятелите му обърна коня си и хвана ръката на ранения, за да го изтегли на седлото. Двама британски войници вдигнаха мускетите си и се прицелиха.

— Не! — изрева Майкъл. — Не убивайте смелия войник, който помага на другаря си!

След миг на изненада войниците кимнаха и свалиха оръжията. Смелостта заслужаваше уважение дори когато идваше от неприятеля.

В последвалата тишина Майкъл огледа полето с далекогледа си. Почти не виждаше съседните бойни единици, но по всичко изглеждаше, че френската кавалерия напада съюзническите линии на широк фронт.

Някой изкрещя предупредително. Кирасирите се връщаха.

— Наслаждавайте се на кавалерийските нападения, господа — отвърна сухо Майкъл. — Те са по-малко опасни от канонадата.

По карето се понесе смях. Този път огънят беше по-равномерен. Около карето израсна бариера от мъртви и ранени коне и ездачите не можеха да го доближат.

Майкъл тъкмо вървеше към левия фланг, обстрелван най-силно, когато бе улучен от куршум в дясното рамо. Първата вълна на болката беше толкова силна, че едва не го свали в безсъзнание. Като видя ужасените лица наоколо, той си заповяда да издържи.

— Не е сериозно — проговори късо той. — Повикайте лекар да ме превърже.

Полковият лекар бе загинал, асистентите му до един бяха тежко ранени и за ранените се грижеше млад капрал, в цивилния живот фризьор. След като превърза командира си и сложи ръката му в примка, той му подаде манерка.

— Пийте, сър, но бавно.

Майкъл отпи голяма глътка и изкриви лице. В манерката имаше чист джин. Очите му се насълзиха, но болката отслабна.

— Благодаря, Симс. Много щедро от ваша страна да споделите с мен лекарството си.

Симс се ухили и затвори манерката.

— Трябва да ви пазим, сър, че останахме съвсем без офицери.

Кавалерията се оттегли втори път. Макар че сто и пети удържа позицията, редиците се разредиха. Майкъл даде заповед да намалят карето и да се подготвят за следващото нападение.



Рано сутринта Катрин отиде в лазарета. Намери време да си почине едва следобед, наля си чаша вода и се запъти към масата, където оперираше Иън Кинлок. Спуснатото платно го отделяше от сламениците на ранените. И той беше седнал да почине. Тя му подаде водата и рече:

— Може би армиите още не са се сблъскали, Иън. Днес не съм чула нито един изстрел.

Той отпи с благодарност и поклати глава.

— Вятърът идва от другаде. Всичко може да се случи. Битката е започнала.

Някъде наблизо заби камбана. След малко Катрин прошепна замислено:

— Бях забравила, че днес е неделя. Лош ден за сражение.

— Всички дни са лоши. — Иън изтри потта от лицето си и каза на санитаря: — Донесете следващия.

Катрин се върна на работа и до вечерта правеше превръзки и даваше вода на ранените. Макар че имаше усмивка и добра дума за всекиго, част от сърцето й беше при мъжете, които се биеха и умираха само на няколко мили от града.



Кавалерийските нападения продължиха няколко часа, като вълни, които се разбиваха в скалите. Майкъл отдавна бе престанал да ги брои. Десет ли бяха или дванадесет? Ала полкът доби самоувереност. Когато към хълма се понесе третата вълна ездачи, той чу как един от войниците му се провикна със северен акцент:

— Проклетите глупаци пак идват!

Сегашната атака беше най-страшната. Кирасирите обикаляха карето в продължение на час, стреляха с пистолети, размахваха саби и правеха всичко, за да пробият линията на съюзниците. Но и това нападение се провали. Конниците бяха твърде малко срещу мускетите, а и конете им бяха премного стреснати от непрестанната стрелба.

Сто и пети се държеше здраво, сякаш се бе враснал в земята. Уелингтън се бе вслушал в думите на Майкъл в нощта на бала и бе разположил полка между ветерани. Отляво беше седемдесет и трети пехотен британски полк, отдясно бяха хановерците от немския кралски легион, които бяха водили безброй сражения на полуострова. Мъжете на Майкъл бяха твърдо решени да докажат, че са равностойно на съседите си, и се справиха успешно.

Зад Майкъл прозвуча дрезгав вик. Той се обърна рязко и видя, че в ъгъла на карето е връхлетял умиращ кон. Животното изцвили от болка и се строполи на земята, като помете редица британски войници и отвори дупка в линията.

Кирасирите съзряха шанса си и подкараха конете към дупката. Майкъл изруга ядно, защото тази безумна случайност беше единствената възможност карето да се разпадне. Първата линия се разколеба, войниците изпаднаха в паника и се отдръпнаха, за да се предпазят от връхлитащите коне.

Майкъл се втурна към дупката, за да събере хората си. Когато един ужасен момък с почерняло от барута лице се опита да мине покрай него, той го цапна с обратната страна на сабята си.

— Остани на мястото си и се бий като мъж, по дяволите! Бягството е най-бързият път към смъртта!

Ужасът в очите на войника изчезна, той се обърна към неприятеля и вдигна мускета си с треперещи ръце. Останалите живи офицери и няколко сержанти се струпаха на мястото, за да предотвратят рухването на карето. Разрази се люта битка. Британците отблъскваха решително кавалерийските нападения.

Времето за Майкъл сякаш спря. Ръкопашният бой беше като неземен танц. Зрението му се изостри и той виждаше и използваше всяка грешка на противника. Най-неприятното беше, че лявата му ръка беше скована и неподвижна, но това не беше сериозна пречка. Един кирасир замахна със сабята си към лицето му. Майкъл парира удара с лекота и със същото плавно, но много бързо движение заби острието в гърлото на французина.

Без да се спира, той изтегли сабята си и избегна коня, който щеше да го стъпче. Приведе се, за да се предпази от неприятелското оръжие, и преряза предницата на коня, който рухна на земята. Ездачът се строполи в калта и застаналият наблизо едър ирландец го прониза с байонета си.

Един ревящ кирасир връхлетя право срещу полковите знамена, решен да плени поне едното. Почти двуметровите прътове бяха сърцето и духът на всеки полк и загубата им в битка означаваше несравним с нищо позор.

Том Хъси и двама от сержантите забелязаха опасността и побързаха да защитят знамето си. Охранителите на синьото знаме нямаха този късмет. Един сержант падна, другият вдигна пиката си, знак за достойнството му на знаменосец. Кирасирът го свали с един куршум от пистолета си и знамето остана без защита.

Ефрейтор Грей направи опит да избяга, но французинът го прегази и сграбчи дръжката на знамето. Нададе триумфален вик и пришпори коня си, за да избяга от карето.