Един санитар взе ръката, но Чарлз го спря с дрезгав глас:

— Почакайте. Моля да ми върнете пръстена. Получих го от жена си в деня на сватбата ни.

Санитарят извади пръстена от мъртвия пръст и го подаде на Катрин, която едва сдържаше сълзите си. Тя го избърса и го сложи на безименния пръст на дясната ръка.

— Благодаря ти — пошепна той.

— Мисля да го откарам в Брюксел, доктор Хюм — обърна се Катрин към хирурга. — Смятате ли, че е възможно?

— Там ще го гледате по-добре, отколкото тук — отговори той. — Дайте му лауданум, за да не се измъчва от скърцането и друсането на каруцата. И му сменяйте редовно превръзките.

— Разбира се. Освен това в дома ми живее Иън Кинлок — е, когато намери време за почивка.

Хюм се засмя и лицето му се разведри.

— Браво на вас. Моубри е щастливец. Ще има най-добрите грижи.

Хирургът се върна на операционната маса. Катрин помоли санитарите да отнесат Чарлз на сламеника. Даде му лауданум и седна да почака, докато дрогата подейства. След няколко минути чу изненадан мъжки глас:

— Катрин?

Тя вдигна глава, но не можа веднага да познае застаналия до вратата мъж, тъй като почти цялата му буза и част от тъмната коса бяха покрити с пластир. Ала едрата фигура не можеше да бъде сбъркана с друга.

— Кенет! — Катрин скочи и улови протегнатите му ръце. Униформата на стрелковата бригада беше неузнаваема — цялата в мръсотия и чернилка от барут, единият еполет беше откъснат, но той беше жив и здрав. — Слава на бога, че сте оцелели! — Тя докосна внимателно раната. — От сабя ли е?

Кенет кимна.

— Когато зарасне, ще стана още по-грозен, но не е сериозно. Заради съпруга си ли сте тук?

— Не, Колин е невредим. Чарлз Моубри е бил ранен и дойдох да го откарам в Брюксел. Загуби лявата си ръка до лакътя, но иначе е в добро състояние. — Сърцето й заби по-силно. — Знаете ли… знаете ли нещо за Майкъл Кениън?

Кенет я погледна сериозно.

— Дойдох тук заради него. Търся го навсякъде. Не го намерих нито в полка, нито в другите помощни лазарета.

Това беше вестта, от която Катрин се беше опасявала. Тя притисна ръце към устата си. Не беше редно да се тревожи повече за Майкъл, отколкото за, другите си приятели, но не можеше да го промени.

Като видя израза на лицето й, Кенет се опита да я успокои:

— Майкъл вероятно е останал на бойното поле. Нищо чудно да е още жив. Има надежда.

— Нима има изоставени ранени? — попита със смръщено чело тя.

— След десетчасова битка армията на Уелингтън рухна. Всички спят като мъртви — отговори мрачно Кенет. — И аз щях да се присъединя към тях, но първо трябва да намеря Майкъл. — Повече на себе си, отколкото на нея добави: — Дължа му го.

Знаменосецът, който беше поискал вода, се намеси плахо в разговора:

— Простете, сър, мадам, но вие говорите за полковник Кениън от сто и пети, нали?

Катрин коленичи до сламеника на момчето.

— Да, аз съм му близка. Знаете ли какво е станало с него?

— Не знам жив ли е или мъртъв, но го видях да пада. Може би ще мога да го намеря. — Момъкът се надигна. — Опитах се да стигна до него, когато един куршум ме удари в главата. Името ми е Том Хъси, знаменосец на сто и пети, мадам.

— Кажете ми къде се случи това и ще ида да го потърся — намеси се бързо Кенет.

Том поклати глава.

— Мисля, че мога да намеря мястото, но не знам как да го опиша. Ще дойда с вас.

— Ще се справите ли?

— За полковника съм готов на всичко. — Момъкът стисна зъби и скочи на крака.

— Водя със себе си двама здрави мъже и каруца — каза Катрин. — Ще вземем каруцата, носилка и чантата с превръзките.

— Не можете да отидете на бойното поле, Катрин — възрази смаяно Кенет.

— Не се опитвайте да ме спрете — изсъска ядно тя. Гласът и трепереше от вълнение. — Ако Майкъл е жив, ще има спешна нужда от помощ.

Кенет посочи спящия Чарлз.

— А какво ще стане с Моубри?

— Дадох му лауданум и ще спи дълго. Няма да му навреди, ако почака малко повече. Даже ще му е полезно да си отпочине.

— Тогава да вървим. — Кенет се усмихна уморено. — Нямам сили в един ден да се бия с Наполеон и с вас.

Ферис стана, за да вземе участие в търсенето. Евърет докара каручката и конете. Колин беше сменил конете и седлата и Катрин възседна кафявия жребец на Майкъл. Тор беше уморен, един куршум беше одраскал левия му хълбок, но я носеше с готовност. Тя помилва стройния му врат и го благослови, че бе спасил два живота.

Сто и пети полк беше на позиция в близост до пътя и каручката и конете напредваха бързо. Катрин беше благодарна, че бяха предприели кошмарното пътуване в мрак. Навсякъде лежаха трупове на коне и хора, разхвърляни оръжия и други предмети. Когато чуваше стонове, тя се насилваше да ги игнорира. Не можеха да помогнат на всички. Сигурно още стотици ранени мъже щяха да умрат през нощта, но Катрин разбираше и изтощените до смърт войници, които нямаха сили да помогнат на другарите си. Утре сутринта щяха да започнат да събират жертвите без потреса на днешния ден.

Продължиха по пътя, докато стигнаха съвсем близо до мястото, където Том Хъси беше видял за последен път полковник Кениън. Вместо да рискуват каруцата да затъне в гъстата кал, оставиха Евърет да държи конете и продължиха през полето. Напредваха бавно, защото земята беше осеяна с изпочупени саби и байонети, които можеха да ги наранят.

Том слезе от коня си и продължи пеша. Другите последваха примера му. Кенет и Ферис носеха фенери и ги държаха високо, за да може знаменосецът да оглежда околността. Направиха няколко обиколки, докато момъкът прошепна колебливо:

— Мисля, че беше пред този жив плет.

Тръгнаха по продължение на гъстите храсти и изведнъж фенерът освети двама мъже в селски дрехи, наведени над безжизнената фигура на един войник. Кенет изруга ядно, извади пистолета си и стреля във въздуха. Селяните хукнаха да бягат.

— Мародери — проговори с отвращение той и зареди отново.

Катрин не се изненада. В Испания ограбваха мъртвите и ранените дори когато битката беше в пълен ход. Тя ускори крачка, за да стигне до безжизнената фигура. Ръстът и стройната, мускулеста фигура отговаряха, тъмният мундир също.

Когато коленичи в калта до падналия, сърцето й спря да бие. Кенет застана зад нея и фенерът му освети остро изсечените черти на Майкъл Кениън. Лицето му беше бледо като мъртвешка маска, униформата беше напоена с кръв.

Треперейки от страх, тя опипа врата му в търсене на пулс. Не го намери, а и кожата му беше ледено студена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Жив ли е? — попита дрезгаво Кенет.

Гласът му изтръгна Катрин от упоението на тъгата. Тя навлажни пресъхналите си устни и отговори:

— Още не знам. — Вдигна ръката на Майкъл и отбеляза, че не е скована. — Не усещам пулс, но тялото не се е сковало. — Тя притисна ръце към слепоочията си. Какво можеше да направи?

Трябваше да гледа на Майкъл като на пациент, не като на любим мъж.

— Имате ли нещо блестящо и излъскано, например часовник?

— Вземете това, мадам — обади се Том Хъси и й подаде сребърен медальон. Тя го поднесе към устата на Майкъл. Повърхността се покри с лека влага. Замаяна от облекчение, Катрин седна на пети.

— Диша, макар и съвсем слабо.

— Трябва да го вдигнем — проговори нерешително Кенет.

— Нека първо го прегледам.

— Раната в ръката е от куршум — обади се знаменосецът. — Ребрата му са разрязани от сабя.

В гърба имаше дълбока рана, вероятно от копие. Оттам също беше текла кръв, но предишната превръзка я бе попила. В горната част на бедрото имаше още една рана и куршумът все още беше вътре. Катрин я превърза, доколкото можа, и обърна тялото по гръб.

Като видя огромната дупка над кръста, сърцето й спря. Раните в корема бяха без изключение смъртоносни. Тя издърпа окървавената материя на ризата, за да види много ли е лоша раната и за нейна изненада пръстите й напипаха хладен метал. Опипа тръбичката и я извади. Сребърният калейдоскоп беше съвсем смачкан, но куршумът беше спрял в него.

— Каквото и да е, това е предотвратило проникването на куршума в тялото.

— Това е калейдоскоп — обясни Кенет. — Създава сменящи се шарки от цветно стъкло. Майкъл го смяташе за свой талисман.

— Това е цяло чудо — прошепна с благоговение Катрин и скри калейдоскопа в джоба си.

Прегледът показа, че нито една от раните не е непременно смъртоносна. Най-страшното беше, че тялото бе престанало да кърви, доказателство, че е загубил големи количества кръв. Тя извади от чантата си стомничка с вода и се опита да налее няколко лъжички между сухите му устни, но той не можа да преглътне нито капка. Боейки се, че Майкъл ще се задави, Катрин остави водата и се надигна.

— Направих всичко, което можах. Трябва му лекар.

Кенет и Ферис внимателно вдигнаха безжизненото тяло върху носилката и Катрин го покри с одеяло. Запътиха се през полето към чакащата каручка, докато небето на изток бавно просветляваше. Безкрайната нощ беше към края си.

Майкъл беше жив. Но дали щеше да доживее утрото?


13

Беше почти обед, когато Катрин и двамата й пациенти пристигнаха в града, охранявани от Евърет и Ферис. Кенет и знаменосецът Хъси трябваше да се върнат в полковете си. Тя бе обещала да ги осведомява редовно за състоянието на Майкъл, но като си припомни мрачните им лица, разбра, че очакваха най-лошото.

Пътуваха бавно, за да намалят друсането на каручката. Катрин яздеше отзад и постоянно наблюдаваше двамата ранени. Дори след голямата доза лауданум Чарлз преживя тежко пътуването, макар че стоически понасяше болката. Майкъл беше толкова тих, че Катрин не смееше да го погледне. Дали пък не караше труп…