В деня на тръгването Майкъл вече можеше да седи, макар че това му причиняваше болки. Докато чакаха идването на каретата, той подръпваше нервно палтото си.

— Чувам шум. Сигурно семейство Моубри се готви да отпътува?

Никълъс погледна през прозореца.

— Това беше колата за багаж. Каретата се забави, защото трябваше да хванат едно лудо куче на име Кланси. Ан Моубри изглежда доста изтощена и напълно я разбирам. Ето, Чарлз пусна в ход авторитета си на офицер и джентълмен и заповяда на животното да се качи в каретата. Най-после тръгнаха.

— Не е нужно много време да се разтури един дом. — Майкъл очакваше появата на Катрин. Щяха да си кажат сбогом завинаги. Щеше да му бъде по-лесно, ако тя не дойдеше, но самата мисъл, че няма да я види още веднъж, го караше да потреперва. Може би тя щеше да се сбогува с него пред всички, когато го изнесяха на носилка на двора. Тази мисъл беше още по-омразна. — В продължение на месеци това беше истинският ми дом…

— Благодарение на Ан и Катрин, знам. Прекрасни са, и двете. — Никълъс погледна остро приятеля си. — Особено Катрин.

Майкъл се зарадва, че още от детските години се бе научил да крие чувствата си.

— Тези две жени правят чест на женската половина от човешката раса. Ще ми липсват, и те, и децата. Ще ми липсва дори Луи Ленивия, най-мързеливото куче на божия свят.

Никълъс избухна в смях.

— Каретата, която наех, ще пристигне скоро, за да ни отведе на брега. Готов ли си?

— Доколкото е възможно. — Майкъл въздъхна. — Надявах се да изляза оттук на собствените си крака, но мечтата ми не се осъществи.

— Всичко с времето си. Говорих с доктор Кинлок, преди да замине за Лондон, и разбрах, че само след няколко месеца ще си напълно възстановен, а тялото ти ще остане украсено с великолепни нови белези.

— Да, но той ми каза, че през следващите месеци трябва да лежа и да безделнича. — Майкъл забарабани с пръсти по одеялото. — Търпението никога не ми е било присъщо.

— Знам, но сега не бива да мислиш за това — упрекна го Никълъс. — Ако прекалиш, ще заповядам да те вържат за леглото.

Майкъл се усмихна, защото знаеше, че приятелят му не се шегува. Все едно искаше ли или не, щеше да си наложи да почива Тихо чукане по вратата възвести появата на Катрин.

— Никълъс, каретата пристигна.

Граф Абърдиър погледна строго ранения.

— Отивам да се погрижа за багажа.

Винаги тактичен, помисли си развеселено Майкъл и го проследи с поглед.

Косата на Катрин беше вчесана строго назад и подчертаваше тясното лице. Скулите й бяха изпъкнали много по-силно, отколкото когато се запознаха. И тя беше загубила много килограми, главно заради грижите, които й беше създал.

— Мразя сбогуванията, но мисля, че са необходими — промълви тя, без да го поглежда.

— Те ни дават да разберем, че нещо е свършило — кимна той. — Кога ще потеглите за Париж?

— Утре. Тази вечер къщата ще бъде ужасно празна. — Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. — Странно, колко добри приятели станахме за толкова кратко време. Съдбата ни събра случайно, а после…

Наистина ли мислеше така за сложните, неопределими чувства помежду им?

— Иска ми се да вярвам, че при всички обстоятелства щяхме да станем приятели.

— Сигурна съм в това. — Вената на шията й пулсираше. — Исках само да кажа, че ако не беше войната, нямаше да се срещнем. Тъй като напускате армията, надали ще се видим отново.

Майкъл се принуди да признае, че тя е права, и изпита непоносима болка.

— Ако решите да посетите Уелс, ще бъдете добре дошли в Брин Мейнър. Клер, жената на Никълъс, ще се радва да ви види.

— Никълъс е прекрасен — прошепна с усмивка тя. — В състояние е да накара рибите да излязат от морето. Каква е жена му?

— Тя стои твърдо на земята. Преди да се оженят, беше селска учителка. Твърди, че няма нищо по-прекрасно от това да преподаваш на тридесет деца, за да събереш жизнен опит. — Той бъбреше непринудено, докато цялото му внимание беше съсредоточено върху гъвкавата фигура, облечена в проста сива рокля. Макар че не изпитваше страст, знаеше, че споменът за очарователните й форми ще го преследва в безсънните нощи.

Преди да си отиде, трябваше да каже още нещо.

— Едно просто «благодаря» ми се струва неподходящо, след като няколко пъти спасихте живота ми. Аз съм ви дълбоко задължен, Катрин.

— Но вие спасихте Колин и Чарлз.

— Дадох му коня си и това е всичко. Изобщо не мога да го сравня с онова, което вие сторихте за мен — възрази сухо той.

— Всички жени стават милосърдни сестри, когато е нужно — прошепна смутено тя.

— Наистина ли? — Майкъл й протегна ръка. Тя пристъпи към него и я улови. Той вдигна ръкава й и разкри малкия, не напълно зараснал белег в свивката на лакътя. — Това не може да се нарече нормална грижа, нали? Елспет ми каза всичко. Защо не ми признахте какво сте направили?

Катрин изкриви лице.

— Срамувах се от дързостта си. Макар че кръвопреливането помогна, можех и да ви убия.

— Вместо това спасихте живота ми — заключи спокойно той. — Дадохте ми кръвта си. Никога няма да получа по-скъпоценен подарък.

— Направих го от егоизъм. — Сините очи се напълниха със сълзи и станаха още по-огромни. — Не обичам пациентите ми да умират. Това намалява славата ми на светица.

Майкъл стисна ръката й.

— Ако някога се нуждаете от помощ, елате при мен, Катрин, моля ви. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Тя отмести поглед.

— Благодаря ви. Ще го запомня.

Майкъл вдигна ръката й и целуна треперещите пръсти.

— Направете го.

— Желая ви всичко добро, Майкъл. Много се радвам, че ви срещнах. — Тя докосна бузата му с неземна лекота, обърна се и почти избяга от стаята. Майкъл за последен път се наслади на грациозните й движения.

Искаше да я повика, да я вземе в обятията си, за да не я пусне никога вече. Искаше да я помоли да напусне съпруга си и да живее с него, без да се интересува от последствията. За да го предотврати, стисна зъбите си толкова силно, че те заскърцаха.

Може би щеше да я помоли да стане негова, ако веднъж вече не беше настоял пред друга жена да стори същото. Запасът от лудости, които можеше да извърши в живота си, беше изчерпан.

Вратата се затвори зад нея. Докато се вслушваше в заглъхващите й стъпки, Майкъл усети как дробовете му се свиват. Идеше астматичен пристъп. Огнени окови стегнаха дишането му, първите пориви на страх се вкопчиха в мускулите му.

Той се отпусна назад и си заповяда да вдишва и издишва бавно и съзнателно. Вдишване, издишване, отново и отново, докато се успокои. Пламтящият натиск и страхът изчезнаха.

Изтощен до смърт, Майкъл се вгледа в тавана. Отдавна не беше имал астматичен пристъп. Всъщност след смъртта на Каролайн.

Той затвори очи. Беше постъпил правилно. Един ден щеше да се гордее със себе си, но сега изпитваше само мъка.

Катрин беше най-прекрасната жена в живота му. Но се надяваше да не я види никога вече.


Книга втора

Пътят към небето

16

Пролетта на 1816 година

Красиво облечена прислужница отвори вратата на елегантната градска къща.

— Вкъщи ли е мисис Моубри? — попита Катрин. — Моля, предайте й, че са пристигнали мисис и мис Мелбърн.

Момичето хвърли любопитен поглед към замърсеното им пътническо облекло, поклони се кратко и се върна в къщата. След минута във вестибюла се появи Ан.

— О, Катрин, прекрасно е да те видя отново! Мислех, че си още във Франция. — Тя прегърна сърдечно приятелката си.

Катрин с радост отбеляза, че Ейми е станала висока почти колкото Ан. А приятелката й си беше възвърнала стройната фигура след раждането на втория си син. За една година се бяха случили толкова много неща.

— Току-що пристигаме. — Тя свали прашното си боне. В слепоочията й пулсираше тъпа болка. — Вкъщи ли е Чарлз? А свекърва ти?

— Излязоха. — Ан хвърли бърз поглед към лицето на Катрин и се обърна към Ейми: — Искаш ли да видиш Моли и Джейми? Ще ги намериш в детската стая да пият чай.

— О, да, с удоволствие. — Ейми засия. — Имам да им разказвам толкова много неща. Искам да видя също Кланси и Луи Ленивия.

След като прислужницата отведе Ейми, Ан покани приятелката си в малкия салон. Едва затворила вратата, тя каза:

— Знам, че не е учтиво да го кажа, но изглеждаш страшно уморена и напрегната. Болна ли си или е заради дългото пътуване?

Катрин буквално падна на дивана. Най-после бе стигнала в сигурно пристанище и имаше чувството, че всеки момент ще заспи.

— Колин е мъртъв.

— Велики боже! — Очите на Ан се разшириха от уплаха. — Какво се случи?

Катрин свали ръкавиците си и ги смачка на топка.

— Убиха го.

— Господи, какъв ужас! След като преживя безброй битки без една драскотина.

— Станало е късно през нощта на една странична парижка улица. Тъкмо излизал от къщата на приятел. — Катрин скри лице в ръцете си, припомняйки си безпомощното вцепенение, когато командирът на Колин дойде да й донесе тъжната вест. — Застреляли го в гърба. Той… умрял на място. Намерили до него виолетов шал и листче, на което пишело «Да живее императорът». Вероятно го е убил бонапартист. Само защото беше британски офицер…

Ан седна до нея и я прегърна нежно. Приятелското съчувствие отприщи неизплаканите сълзи. Когато най-после се наплака, Катрин прошепна дрезгаво:

— Да беше загинал при Ватерло. Такава смърт заслужаваше. Отвратително е, че умря от ръката на страхливец.