— Но той загина за родината си. Все едно, че е паднал на бойното поле — възрази тихо Ан. — Е, поне смъртта му е била бърза. Сега няма да остарее. Помниш ли, той не можеше да си представи, че ще остарее.

Това беше истина, но не й донесе утеха. Катрин изтри сълзите си с опакото на ръката и затърси кърпичка. Ан смръщи чело.

— Изненадвам се, че вестта за убийството не е стигнала до Англия. Скоро ли стана?

Катрин изкриви уста.

— Властите се уплашиха, че войниците ще се настроят срещу французите. Както знаеш, мирният договор, който беше изтъргуван на конференцията миналото лято, е много умерен и бе постигнат с много трудности. Лично британският посланик ме уведоми, че един обществен скандал поради убийството на заслужил армейски офицер би застрашил мира.

— Значи направиха всичко, за да скрият смъртта му?

— Не ми забраниха да говоря за това, но получих сериозни указания да бъда дискретна. Знаят само офицерите от полка му.

— Намирам, че са постъпили правилно. Не ни трябва още една война. — Двете дълго мълчаха, замислени за високата цена на победата. Ан разтърси глава и попита: — Какво ще правиш, сега? В Лондон ли ще останеш или предпочиташ спокойно място като Бат например?

— Нито едното, нито другото — отговори мрачно Катрин. — Трябва да си намеря работа. Знаех, че Колин има парични проблеми, но едва след смъртта му разбрах колко сериозно е положението. Зестрата ми, наследството от баща му — всичко е отишло. И не само това. Остави ни планина от дългове. За щастие повечето кредитори са офицери от полка и не мисля, че някой от тях ще изпрати мен и Ейми в затвора за длъжници.

— Нямах представа — пошепна развълнувано Ан и след кратко мълчание допълни: — Не, не казах истината. Почти бях забравила, че Колин дължеше на Чарлз сто фунта. Отдавна бяхме загубили надежда да ги върне.

— О, не! — Катрин погледна ужасено приятелката си. — И на вас ли дължи пари? Ако знаех, нямаше да дойда.

— Не ставай глупава. Колин беше безотговорен, но това няма нищо общо с теб и Ейми. Освен това мъжът ти рискува живота си, за да спаси Чарлз. Това струва много повече от сто фунта дълг.

Утешена от спомена, Катрин промълви:

— Колин имаше слабости, но никога не е страдал от липса на смелост.

— Той беше добър войник. Но какви са тези глупости, че търсиш работа? Не е нужно да го правиш. — Ан се поколеба, но продължи: — Знам, че е още рано да говорим за това, но ти си красива, възхитителна жена. Ще се омъжиш повторно. Всеки офицер в полка е готов да те вземе още сега.

Преди да напусне Франция, Катрин наистина беше получила няколко предложения за женитба. Опитвайки се да скрие ужаса си, тя отговори:

— Никога няма да се омъжа повторно.

— Не искам да говоря лошо за мъртвия, но… Колин не беше идеалният съпруг — настави спокойно Ан. — Не всички мъже са като него.

Катрин оцени високо деликатността на приятелката си. За съжаление проблемът беше много по-дълбок от изневерите на Колин. В действителност безгрижният Колин беше най-приемливият съпруг, когото можеше да си пожелае. Повечето мъже щяха да имат други изисквания към нея, но това беше тема, за която не можеше да говори дори с Ан.

— Никога няма да се омъжа повторно — заяви твърдо тя. — Тъй като нямам роднини, които биха могли да ми помогнат, трябва да си намеря работа. Мога да стана икономка, да се грижа за инвалиди. Ще направя всичко, за да осигуря добър живот на Ейми.

— Права си — отвърна неохотно Ан. — Но ако промениш мнението си, мъжете ще се надпреварват да ти предлагат закрилата си.

Катрин огледа салона и промени темата.

— Беше ми казала, че ако някога дойдем в Лондон, можем да отседнем при вас, но виждам, че къщата не е голяма. Имате ли място? Бъди честна, моля те. Мога да се настаня и другаде.

— Дори не си помисляй! Ще се постесним малко, но имаме красива слънчева стаичка, която можеш да споделяш с Ейми. Майката на Чарлз е чудесна — той е наследил всичките й добри качества. Ще се радва да приюти в дома си жената, която се е грижила за сина й след Ватерло.

— Как са нещата при вас? Чарлз намери ли си работа?

Ан поклати глава и лицето й помрачня.

— Още не. Няма достатъчно работни места, а и твърде много бивши офицери кандидатстват за малкото свободни. Жалко, че нито Чарлз, нито аз имаме влиятелни роднини, но с времето ще се намери нещо.

— Как е Чарлз?

— Трудно му е. Свикна със загубата на ръката си, но не може да свикне с безделието. Да живее в тази малка къща, без да има занимания и без добри перспективи… — Ан разпери ръце. — Естествено той никога не се оплаква.

Катрин направи опит да се усмихне.

— Май загазихме.

Тя беше казала това изречение за първи път на полуострова, в нощта, когато тежко натоварените мулета се бяха разбягали, децата бяха болни от шарка, а плетената колиба, в която се бяха подслонили с Ан, се бе срутила под напора на бурята. Оттогава употребяваха тези думи на шега и за да изразят благодарността си, че животът им е станал по-добър.

Ан се засмя облекчено.

— Знам, че ще стане по-добре. Винаги става така. Не гладуваме, имаме покрив над главите си и най-вече никога в живота си няма да се кача отново на някое упорито муле!

Думите й предизвикаха залп от смях и двете заговориха за спомените си от полуострова. Катрин веднага се почувства по-добре. Бъдещето щеше да бъде по-добро. Всичко, от което се нуждаеше, беше подходяща работа и добър живот за дъщеря й. Не искаше нищо повече.

Ан се отпусна на дивана.

— Лорд Майкъл Кениън е в града за сезона. Често го споменават в новините от доброто общество. Живее при лорд и лейди Стратмор и участва в обществения живот.

— Наистина ли? Значи е напълно оздравял. Много се радвам. — Катрин се зае да разглежда смачканите си ръкавици. — Семейството му е много влиятелно. Не си ли помислила да се обърнеш към него? Сигурна съм, че с радост ще помогне на Чарлз да си намери добро място.

— Мислила съм — призна тихо Ан, — но реших, че е прекалено дръзко. Той е син на херцог, а Чарлз и аз сме наследници на викарий и адвокат.

— Майкъл не се интересува от тези неща.

— Ако стане още по-лошо, ще се обърна към него, но не сме стигнали дотам. — Ан я погледна крадешком. — Ще му съобщиш ли, че си в града? Бяхте много добри приятели.

Катрин изпита неустоим копнеж да види Майкъл. Той щеше да я прегърне, както я бе прегърнал в нощта на пожара в кухнята, и да я утеши. Да види топлината в очите му, да чуе смеха му…

Тя сведе поглед и видя, че отново е смачкала ръкавиците си.

— Не, няма да му се обадя. Ще ми бъде трудно. Ще се почувствам като просителка.

— Той ще ти помогне с готовност. Ти спаси живота му, а той е с голямо сърце и умее да бъде благодарен.

— Не! — Катрин се стресна от остротата на тона си и продължи по-меко: — Ще се обърна към него само в случай на крайна нужда. Няма да позволя Ейми да страда, защото майка й е твърде горда, за да проси. Но не искам да се възползвам от едно бегло военно познанство.

Особено пък от мъжа, когото обичаше. Дали предложението за помощ щеше да се превърне в предложение за женитба, за да може да се грижи за нея и за Ейми? Сигурно. Те бяха приятели. Майкъл я харесваше и имаше силно изразено чувство за дълг. Тази комбинация непременно щеше да доведе до предложение за женитба, разбира се, ако сърцето му не принадлежеше на друга.

Устните й се опънаха. Беше отхвърлила категорично другите предложения, но при Майкъл щеше да се изкуши да каже да. А това щеше да означава катастрофа и за двамата.



Катрин много скоро установи, че е почти невъзможно да си намери работа. Имаше твърде малко места и твърде много кандидатки. Тя посети всички сериозни посреднически агенции в Лондон, отговори на множество обяви във вестниците. Имаше дете и това я отпрати доста назад в списъка на чакащите. Освен това нямаше опит. Няколко агенции направо отказаха да се занимават с жена, която е «лейди». Обясниха й, че клиентите им ще се чувстват неудобно да имат прислужница, която има по-добър произход от тях. Очевидно не им идваше на ум, че и дамите имат нужда от храна.

Катрин поговори с доста жени, които я измерваха от глава до пети и я отпращаха, без да задават въпроси. Един по-любезен агент й обясни, че нито една жена не би желала толкова красива икономка. Един ден, докато минаваше през Хайд парк, Катрин прокле красотата си. Откак се помнеше, тя беше проклятие за нея. Единственото предложение да започне работа дойде от мъж, който я преследваше с похотливи погледи и недвусмислено намекваше какво се очаква от нея.

Тя въздъхна и реши да се поразходи. Да погледа малко патиците в езерото, за да повдигне настроението си. Макар че отказите я потискаха, положението й не беше безнадеждно. В Париж беше продала перлите, наследени от майка й. Беше й много трудно да се раздели с тях, но парите й дадоха известна сигурност. Ан, Чарлз и майка му бяха прекрасни хора, а Ейми беше щастлива, че е отново с приятелите си. Все щеше да си намери работа.

Часът, в който изисканите хора излизаха на разходка, беше настъпил и Катрин можеше да наблюдава десетки елегантно облечени мъже и жени, които яздеха или пътуваха в карети. Тъкмо се засмя на издокарания денди, когато изведнъж забеляза лорд Майкъл Кениън в открит файтон с два коня. Сърцето й направи огромен скок и тя стисна ръце в юмруци.

Тъй като денят беше хубав, той не носеше шапка и слънцето огряваше разрешената от вятъра коса. Изглеждаше прекрасно, силен и жизнен, с нищо не напомняше на слабия, приличен на призрак мъж, с когото се беше разделила в Брюксел. Беше й писал от Уелс, за да й съобщи, че е пристигнал благополучно и е напълно оздравял и тя се зарадва да види живото доказателство.