Навалицата беше голяма и той не я забеляза. Катрин стисна зъби и си заповяда да остане неподвижна. А толкова й се искаше да го повика, да поговори с него. Не, при тези условия й беше невъзможно да крие чувствата си.

Тя се зарадва още повече на сдържаността си, като видя младата жена, която седеше до него във файтона. Красива, много мила, със стройна фигура. Под модната шапка се виждаше кестенява коса. Крехкото лице излъчваше топлота и интелигентност, чертите загатваха за силен характер.

Майкъл се обърна към придружителката си, засмя се и каза нещо. Тя се присъедини към смеха му и нежно положи ръката си в лека ръкавица върху неговата. При този знак на интимност Катрин потръпна и преглътна мъчително. Скри се зад групата бавачки, извели питомците си на разходка, и проследи завиващия по алеята файтон. Вестниците бяха писали, че Майкъл си търси съпруга. Една статия дори намекваше, че скоро се очаква «интересно съобщение». Ако съдеше по разговора между Майкъл и непознатата, това беше вече уредено и предстоеше официалното оповестяване на годежа.

Катрин го погледна жадно за последен път и сведе глава. Ако не го познаваше, строгото, остро изсечено лице щеше да я уплаши. Но това беше Майкъл, нейният Майкъл. Дружелюбието и разбирането му бяха докоснали скрити ъгълчета в сърцето й.

Тя напусна парка, влачейки уморено крака. Ако беше нормална жена, щеше да го спре и безсрамно да се хвърли на шията му — нали беше вдовица. Но тя не беше нормална жена.

Тя си спомни смачкания калейдоскоп, който беше взела със себе си за спомен. Майкъл й бе казал да го изхвърли, но тя го задържа, за да си припомня какво имаше между тях, да пази спомена жив, макар че тръбичката вече не можеше да изпълнява предназначението си. Смачканата вещ не беше по-безполезна, отколкото беше тя като съпруга.

Катрин разтърси глава и ускори крачка. Никога нямаше да се омъжи повторно. Затова трябваше да се радва, че Майкъл си е намерил достойна партньорка. Той заслужаваше да бъде щастлив.

Трябваше постоянно да си повтаря тези думи и един ден може би щеше да се зарадва истински…

Когато стигна пред къщата на семейство Моубри, Катрин размишляваше дали да спомене, че е видяла Майкъл в парка. Реши да си мълчи. Макар че Ан и Чарлз щяха да се заинтересуват, тя не беше в състояние да прояви необходимата непринуденост.

Тя влезе в къщата и Ан я повика в салона.

— Ти ли си, Катрин? На масата има писмо за теб.

Катрин го отвори с равнодушен вид, предполагайки, че е още един обезкуражаващ отказ от посредническа агенция.

Оказа се нещо съвсем друго. В къси, официални изречения й съобщаваха, че ако Катрин Пенроуз Мелбърн се яви в кантората на адвоката мистър Едмънд Харуел, ще узнае нещо, което ще я зарадва.

Тя прочете вестта три пъти и усети как косите на тила й настръхнаха. Тази вест не означаваше нищо. Въпреки това не можеше да се избави от чувството, че в съдбата й настъпва обрат. Обрат към добро.


17

Майкъл тъкмо пиеше втора чаша кафе, когато домакинята и домакинът му влязоха в трапезарията. Той ги погледна и се усмихна скритом. Люсиен беше сложил ръка на кръста на жена си и двамата се движеха с лениво задоволство, което издаваше какво бяха правили, преди да станат.

Блестящата, кестенява коса на Кит беше свободно разпусната по раменете. Когато мина покрай него, тя го потупа приятелски по рамото, после наля кафе на себе си и съпруга си.

— Добро утро, Майкъл. Хареса ли ти снощната забава на Марго?

Той вдигна глава от вестника си.

— Много, фактът, че присъстваха само приятели и нито една сериозна кандидатка за женитба, ми позволи да си почина. Радващо разнообразие, тъй като всички амбициозни майки и дъщери в Лондон ме гонят като лисица.

Люсиен избухна в смях.

— А ти караш кучетата да тичат. Е, на забавата имаше и една неомъжена млада дама — Максима Колинс, американското момиче, което живее у Рейф и Марго. Беше ти приятно да разговаряш с нея, нали?

— Макар да е неомъжена, вече не мога да я имам. Робин Андревил се държеше като ревнив котарак, когато беше до нея, а тя явно нямаше нищо против. — Майкъл си представи споменатата млада дама и изпита леко съжаление. Тя беше интелигентна и открита. Едно от най-достойните момичета, с които се беше запознал тази пролет. — Но даже да беше свободна, мис Колинс е твърде дребна за мен. Ще ми се изкриви вратът, а и нейният също.

— Прав си — кимна мъдро Люсиен. — Трябва ти жена с ръста на Кит. — За да покаже колко е важно съответствието в ръста, той улови брадичката на жена си и я целуна нежно по устата.

Майкъл се усмихна, но не можа да потисне тъгата си. Всичките му приятели бяха женени, дори Рейф, заклетият ерген.

За момент видя пред себе си образа на Катрин и побърза да го прогони. Бог му беше свидетел, че правеше всичко, за да я забрави. Преди година имаше намерение да дойде в Лондон и да си потърси жена. Бягството на Наполеон от Елба осуети замисъла му. Сега бе решил да навакса. През сезона беше танцувал с безброй млади жени, изведе няколко на езда или на разходка с файтон. Но между тях нямаше нито една, с която би могъл да прекара остатъка от живота си.

Преди мислеше, че ще му бъде лесно да си намери жена, тъй като не очакваше от нея любов, но се оказа, че не може да открие дори подходяща спътница в живота. Беше му много по-приятно да разговаря с Кит или Марго, прекрасната жена на Рейф.

Един лакей влезе и му подаде писмо на сребърна табла.

— Лорд Майкъл, пратеник на дома Ашбъртън донесе това за вас. Майкъл взе писмото с безизразно лице, разкъса плика и прочете кратката вест.

— Нещо лошо ли има? — попита Люсиен.

— От брат ми е. — Майкъл стана и неволно блъсна стола си. — Бенфийлд пише, че благородният дук Ашбъртън е получил сърдечен пристъп и се готви да напусне тленната си обвивка. Настоява да присъствам на смъртното му легло.

Люсиен го погледна изпитателно.

— Не си длъжен да отидеш.

— Не, но бдението край смъртното легло е дълг — отвърна цинично Майкъл. — Кой знае, може би баща ми ще промени поведението си, преди да умре. Извинения, разкаяние, помирение в последната минута. Ще бъде доста забавно.

Докато се подготвяше за тръгване, Майкъл с мъка осъзна, че дълбоко в себе си се надяваше ироничните думи да станат действителност и това беше най-потискащото.



Секретарят на Едмънд Харуел въведе Катрин в кантората и адвокатът стана да я посрещне. Строен, симпатичен мъж с умни очи.

— Мисис Мелбърн? — Той примигна с леко смущение. — Островни очи.

— Какво казахте? — погледна го любопитно Катрин.

— Моля, седнете. Първата ми задача беше да разбера дали моминското ви име е Катрин Пенроуз и дали вие сте единственото дете на Уилям и Елизабет Пенроуз. — Той се усмихна зарадвано. — Видях доказателството в очите ви. Никъде другаде не съм виждал тази синьозелен тон, само у хората от острова.

— Кой остров?

— Остров Скоул, пред Корнуол.

— Всички хора от острова ли имат очи с цвят на аквамарин?

— Около половината. Там ги наричат островни очи. — Харуел се поколеба, сякаш събираше мислите си. — Какво знаете за произхода на родителите си?

Тя вдигна рамене.

— Твърде малко. Произхождат някъде от Уест Кънтри. Оженили се против волята на родителите си, затова били лишени от наследство. Никога не говореха за миналото. Това е всичко, което знам. — Изведнъж тя чу гласа на майка си, ясен като църковна камбана, да казва «на острова». Любопитството й пламна още по-силно. — От Скоул ли са били родителите ми? — попита тя.

— Майка ви е била дъщеря на дребен селянин, а баща ви втори син на двадесет и седмия лерд на Скоул. Именно лердът, Торквил Пенроуз, ме помоли да вляза във връзка с вас.

Катрин вдигна вежди.

— Това е дядо ми, нали? Защо се е заинтересувал от мен след толкова години?

— Сега ще разберете.

Катрин го погледна с присвити очи, но адвокатът не бързаше.

— Познавате ли Скоул?

Тя се замисли. Беше чувала някои неща, но никога не беше виждала мястото.

— Феодално владение като остров Сарк в канала. Така ли е?

— Точно така. Макар че принадлежи на Англия, Скоул има свои закони, мита, гражданско събрание. Още се усеща влиянието на викингите, примесено с келтско. Лердът е британски барон и има място в камарата на лордовете, но на Скоул е господар на малко кралство. Дядо ви управлява острова вече петдесет години. Напоследък здравето му се влошава и е загрижен за бъдещето.

Катрин, която започваше да разбира защо е поканена, попита:

— Моят баща е бил втори син. Кои са другите деца на лерда?

— Там е проблемът. Пенроуз имаше само две момчета. Баща ви е мъртъв, а големият син на име Харалд и синът му загинаха при злополука в морето. Вие и дъщеря ви сте единствените законни наследници на лерда.

— Нима искате да кажете, че съм наследница на един феодален остров?

— Не непременно. Дядо ви има пълното право да завещае Скоул на когото пожелае или дори да го продаде. Но той предпочита островът да остане собственост на семейството. — Харуел се покашля. — А тъй като имуществото на една жена принадлежи по закон на съпруга й, капитан Мелбърн ще стане лерд, а вие негова лейди.

Харуел не знаеше, че Колин е мъртъв. Това не беше изненада за Катрин.

— Ако бях сама жена — попита предпазливо тя, — неомъжена или вдовица, дядо ми щеше да ме сметне за неприемлива, така ли?

— Според мен щеше да настоява да се омъжите за човек, когото одобрява, и после да ви обяви за наследница. За щастие случаят не е такъв. — Харуел смръщи чело. — Позволявате ли да говоря открито?