— Моля ви.

— Лердът е много… решителен човек с ясни представи какъв трябва да бъде животът. Мисля, че много съжалява, дето е лишил баща ви от наследство. Следеше от разстояние кариерата на Уилям. Следеше и вашия живот. Знаеше, че сте омъжена и имате дъщеря. — Адвокатът се покашля. — Беше му много мъчно, когато узна за смъртта на родителите ви.

Катрин се почувства неловко. Значи през целия си живот е била под наблюдение! Гласът й прозвуча хладно:

— С други думи, дядо ми е дебелоглав, упорит тиран.

Харуел се усмихна с разбиране.

— Има немалко хора, които биха казали същото. Но той изпълнява задълженията си много сериозно и е решен да остави острова в добри ръце. Има един далечен братовчед, който много би искал да стане следващият лерд. Съвършен джентълмен, с къща и имение на острова, но дядо ви предпочита да остави наследството на своя плът и кръв.

По тона на Харуел пролича, че не одобрява братовчеда, но Катрин разбра, че нямаше да каже нищо повече.

— Не съм сигурна, че искам изведнъж да се сдобия с непознат дядо, който преценява живота ми.

— Струва си да се запознаете с него. Освен титлата и острова ще имате доход от около две хиляди фунта годишно. — Адвокатът се покашля многозначително. — Капитан Мелбърн е отличен офицер, но военната кариера рядко носи добри доходи, особено в мирно време.

Катрин прехапа устни. Сега трябваше да му разкрие, че Колин е мъртъв. Щом дядо й държеше да има омъжена наследница, тази изпратена от небето възможност да осигури добър, дори охолен живот на Ейми отиваше по дяволите. Можеше да си вземе друг съпруг, но тя не би го сторила даже това да означаваше десет хиляди фунта на година. За да спечели време, тя попита:

— Къде е в момента дядо ми, в Лондон ли?

— О, не. Той не е напускал острова от години. Вече ви казах, че здравето му се влошава. — Харуел изглеждаше искрено загрижен. — Всъщност това беше твърде меко казано. Той е прикован на легло и лекарите не вярват, че ще изкара лятото. Волята му е силна, но тялото вече не издържа. Именно по тази причина иска вие и мъжът ви веднага да заминете за Скоул.

— А ако не ме хареса?

— Не е длъжен да ви остави нито пени. — Адвокатът се усмихна. — Но не вярвам, че няма да одобри внучката си. Знае достатъчно за Света Катерина и работата и като милосърдна сестра в Испания. Гори от желание да се запознае с вас.

— Чувството не е взаимно — отговори остро Катрин. — Що за човек е този мой дядо, щом е лишил от наследство сина си само защото се е оженил за прекрасна жена като мама?

— Лердът е много упорит стар мъж — отговори спокойно адвокатът. — И много самотен. Разбирам съмненията ви, но ви моля да помислите. Лердът е единственият ви кръвен роднина. Ако откажете, ще лишите от наследство не само себе си, но и дъщеря си, и другите деца, които можете да имате. И още нещо: ще се лишите от единствено по рода си наследство.

Катрин чу копнеж в думите му и попита съчувствено:

— Познавате ли острова?

— Баща ми е роден там. Той е първият лондонски агент на лерда, аз наследих работата му. Често посещавам острова. Диво, но прекрасно място. — Усмивката му издаваше смущение. — Бих казал, че в него има нещо магично.

Катрин отново чу гласа на майка си: «На острова са напъпили жълтите нарциси.» След кратка пауза баща и бе отговорил: «Скоро ще цъфнат.» Тя беше твърде малка, за да усети копнежа, скрит в тези банални забележки. Изведнъж закопня да види острова, където бяха отраснали родителите й. Непременно да спечели наследството, което щеше да й осигури финансова свобода. И да направи Ейми уважавана млада дама.

— Дадохте ми достатъчно поводи за размисъл, мистър Харуел. Утре ще ви уведомя за решението си.

— Отлично. — Адвокатът стана да я изпрати. — Моля ви, доведете и съпруга си. Той е много важно лице в сделката.

Катрин излезе навън и примигна срещу яркото слънце. Наследството щеше да реши всичките й проблеми. Едно беше напълно ясно: трябваше й съпруг, и то колкото се може по-бързо.


18

Бяха минали много години, откакто Майкъл беше стъпил за последен път в Ашбъртън Хаус, но там нямаше промени. Къщата беше все така огромна, великолепна, задушаваща. Икономът Ригс беше посивял, но лицето му беше все така надменно.

Майкъл му подаде шапката си.

— Предполагам, че бдението е в покоите на херцога?

— Да, лорд Майкъл.

Без да бърза, Майкъл изкачи величествената вита стълба. Докато стъпваше по полираните мраморни стъпала, той си припомни как се спускаше по корем по парапета. Всеки път, когато го спипваха, получаваше наказание, но това беше едно от малкото му удоволствия.

Макар че външно не бяха настъпили промени, Майкъл веднага усети разликата в атмосферата. Всички чакаха смъртта на господаря. Един лакей с напудрена перука и тесен панталон стоеше пред вратата на херцога. Като позна младия Кениън, той се поклони и му отвори.

Майкъл пое дълбоко въздух, влезе и прекоси дневната, която водеше към спалнята на херцога. Опита се да си спомни влизал ли е някога там и реши, че не е. Баща му не позволяваше на децата си да проникват в личната му сфера.

Спалнята беше затъмнена, миришеше на лекарства и гниене. За Майкъл беше истински шок да види измършавялото тяло на баща си в леглото. В сравнение с яркочервеното кадифе и масивните резбовани колони той изглеждаше съвсем мъничък. Великанът от детството му умираше. Като войник той уважаваше могъществото и окончателността на смъртта и сега изпита нещо като съчувствие. Най-после четвъртият дук Ашбъртън беше намерил противник, който щеше да го победи.

В помещението стояха дузина мъже и жени: брат му и сестра му със съпрузите си, камериерът и секретарят на херцога, няколко лекари. Контеса Херингтън, сестрата на Майкъл, го видя първа.

— Изненадвам се да те видя тук — изсъска тя. Майкъл стисна зъби.

— Ако присъствието ми е нежелано, Клаудия, това може да се уреди много просто.

Брат му, бъдещият херцог, се намеси със смръщено чело:

— Тук не е място за караници. Аз помолих Майкъл да дойде, защото татко иска да го види. — Макар че всички членове на семейство Кениън бяха едри, с гъста тъмнокестенява коса и остро изсечени черти на лицето, маркиз Бенфийлд имаше студените очи и коравия авторитет на човек, възпитан да бъде херцог. В детството си братята се разбираха доста добре. Разликата помежду им беше само две години и като дете Майкъл наричаше брат си Стивън. Но от десетина години насам използваше само името Бенфийлд.

— Майкъл ли дойде?

Дрезгавият шепот накара всички да се обърнат към леглото.

— Да, сър, дойдох. — Майкъл приближи и погледна баща си. Херцогът беше само сянка на предишния великан. Останал само кожа и кости, той беше запазил желязната си воля и в очите му все така пламтеше гняв.

— Всички да излязат. Да останат само Майкъл и Бенфийлд.

— Но татко… — опита се да протестира Клаудия.

— Вън! — пресече я остро херцогът.

Присъстващите напуснаха спалнята с тихи стъпки. Макар че трепереше от гняв, Клаудия не посмя да прояви неподчинение.

Майкъл хвърли бърз поглед към Бенфийлд, но брат му едва забележимо поклати глава. И той не знаеше какво предстои.

Херцогът заговори с тънък, скърцащ глас:

— Сигурно искаш да узнаеш защо съм те повикал.

Това беше твърдение, не въпрос. Майкъл се овладя. Беше истински безумец за повярва, че има шанс за сближаване в последната минута. Не можеше да има помирение там, където никога не беше царила хармония. Той се опита да си представи какво щеше да му каже на сбогуване херцогът и промълви:

— Нормално е бащата да повика всичките си деца в такъв момент.

Херцогът изкриви лице.

— Ти не си ми син.

Всеки нерв в тялото му се напрегна.

— Както желаете, сър — отвърна хладно той. — Не се изненадвам, че ме лишавате от наследство, но да съм проклет, ако знам какви толкова страшни престъпления съм извършил. Никога не съм ви разбирал.

Бледите старчески очи заискриха.

— Ти не си ми син! Мога ли да се изразя по-ясно? Онази уличница, майка ти, си призна.

Майкъл усети как дробовете му се свиват и все по-трудно си поема въздух. Докато се бореше да запази самообладание, той хвърли поглед към Бенфийлд и сякаш видя своето отражение в огледалото.

— При цялото си уважение, сър, аз приличам по всичко на Кениън. Може би мама ви е излъгала, за да ви ядоса. — Той помнеше, че херцогът и херцогинята непрестанно водеха война.

Лицето на херцога почервеня и той даде воля на гнева, който го гризеше от десетилетия.

— Майка ти каза истината. Създал те е Родерик, по-младият ми брат. Веднъж ги заварих в леглото.

Бенфийлд пое шумно въздух. Лицето му побеля. И той като Майкъл беше шокиран от чутото.

— Тя не понасяше да й изневерявам. Затова реши да ми се отплати със същата монета — продължи безмилостно херцогът. — Заяви ми, че била омагьосана от Родерик — той бил много по-красив и се справял по-добре в леглото. Трябвало да й бъда благодарен, защото, ако с Бенфийлд се случи нещо, следващият херцог ще бъде също Кениън. Благодарен! Тази мръсница — тази невярна, отвратителна мръсница! Знаеше, че нямам друг избор, освен да те приема, и се наслаждаваше на мъките ми.

Херцогът се закашля и Бенфийлд поднесе към устата му чаша вода, но той я отклони.

— Родерик не можа да ми прости, че съм по-големият. Джорджиана му даде възможност не само да ме направи рогоносец, но и синът му да наследи титлата. Двамата бяха достойни един за друг.

Майкъл имаше чувството, че кръвта е спряла да се движи в тялото му. Дробовете му не поемаха въздух. Значи беше създаден само за да играе решаващата пешка между мъж и жена, които се презираха. Нищо чудно, че детството му беше изпълнено с омраза.