Люсиен стана и проговори сериозно.

— Това писмо пристигна преди около два часа.

Пликът беше в черна рамка и Майкъл разбра защо Люсиен държеше да му го предаде лично. Счупи печата и прочете кратката вест.

— От Бенфийлд е — обясни безизразно той. — Дук Ашбъртън е мъртъв. Изпуснал последния си дъх малко след като съм излязъл от къщата.

— Съжалявам — проговори тихо Люсиен. — Все едно колко трудна беше връзката ви, загубата на един родител винаги е тежка.

— Това означава край на една епоха, но не си хаби съчувствието. — Майкъл се взираше с празен поглед в изписаните редове. Бенфийлд имаше силно съзнание за отговорност. Щеше да стане добър херцог. По-добър от предишния. Писмото беше учтиво и съдържаше молба за среща, тъй като имали да обсъдят важни неща.

Според Майкъл вече нямаха какво да си кажат. Той поднесе ъгъла на писмото към горящата свещ на писалището и го пусна в чинийката да догори.

«Ако ме искахте, щях да бъда ваш син.» Гърдите му се напрегнаха, изпълнени с болезнено съжаление. Ако старият херцог бе поискал синовна любов и лоялност, можеше да я има в пълен размер. Майкъл отчаяно искаше да дава любов. Може би именно поради тази причина се влюбваше все в неподходящи жени.

Той погледна замислено пепелта и я изсипа в камината.

— Утре сутринта напускам града. Вероятно за около две седмици.

— Погребението сигурно ще се състои в Ашбъртън.

— Без съмнение, но аз няма да присъствам. Имам друга работа.

— Няма да отидеш на погребението на баща си? — Люсиен не можа да предотврати потреперването на гласа си. Това беше естествено — приятелят му беше обичал баща си.

— Няма да ме посрещнат с добро. — Майкъл не беше готов да дава обяснения, дори на Люсиен. От днес нататък щеше да стои далече от семейство Кениън.

Той вдигна глава и се усмихна. Люсиен изглеждаше много загрижен. Приятелите му постоянно се тревожеха за него. Дощя му се да го увери, че няма причини за тревога, но беше крайно изтощен и не намери подходящите думи.

— Не очаквам важни новини, но ако трябва да ми изпратиш вест, ще бъда на остров Скоул под името Колин Мелбърн.

Приятелят му вдигна вежди.

— Какво възнамеряваш? Измамите са по моята специалност.

— Представям си го по-скоро като убиване на дракони. — Майкъл млъкна, защото изведнъж си бе припомнил бавачката си. Фани беше добродушно селско момиче и успешно заместваше майка му. Когато му разказваше приказки за лека нощ, често споменаваше Свети Георги и архангел Михаил и ги обединяваше в геройска фигура, която наричаше Свети Михаил. Майкъл често си мечтаеше как убива дракони, спасява благородни девици и върши други велики дела. В края на историята обикновено получаваше одобрението на баща си и печелеше ръката на най-красивата принцеса.

Но херцогът не му беше истински баща, а красивата принцеса беше съпруга на друг мъж. Жалко, че Фани не беше достатъчно образована, за да му разкаже за Дон Кихот, който беше истинският му образец. Майкъл кимна сериозно на приятеля си и започна да описва компанията за парни машини, която възнамерявал да основе. Люсиен прие тактично смяната на темата и вече никой не спомена починалия и неоплакван дук Ашбъртън.

Едва когато си легна, Майкъл осъзна, че пътуването до Скоул беше най-добрият лек за преживяното сътресение. Не само щеше да помогне на Катрин, но и да излекува наранената си душа.

«Исках още един син. Вместо това получих теб.»


20

— Пощенската карета е спряла отвън — съобщи Ейми. — Сигурна ли си, че не мога да дойда с теб?

— Напълно, миличка. Искам да се уверя дали този новоизнамерен дядо заслужава да се запознае с дъщеря ми. — Катрин я прегърна сърдечно. — Ако се държи добре, един ден може би ще станеш господарка на Скоул!

— Звучи впечатляващо — призна Ейми. — Ако харесаш стария джентълмен, уведоми ме и ще дойда веднага.

— Ще видим. Обещавам да не отсъствам дълго.

Катрин излезе, придружена от цялото семейство и двете кучета. Докато кочияшът товареше багажа, Ан каза:

— Не ми се иска да пътуваш сама.

— Не съм сама. Освен кочияша, с нас ще бъде и пощенският куриер. Това е Англия, не Испания. Няма нищо страшно. — Още лъжи. И то пред най-добрата приятелка. Трябваше най-после да тръгне, за да се освободи от потискащото чувство за вина.

След половин час каретата спря на една от станциите, за да вземе Майкъл. След като натовариха багажа му, той седна до нея и заяви:

— Ако нямате нищо против дългото пътуване, утре вечер ще бъдем на Скоул.

— Надявам се. С нетърпение чакам да се запозная с дядо си.

Каретата беше просторна и много удобна, но Майкъл беше твърде близо, за да се чувства спокойна. Беше забравила властното му излъчване, овладяната му сила.

Потънали в мислите си, двамата говореха малко. Макар че не водеха слуги, вроденият авторитет на Майкъл им осигуряваше необходимото уважение при всяка спирка и най-добрите коне за смяна. Така напредваха бързо.

Майкъл познаваше пътя и Катрин разбра причината, когато стигнаха едно село в Уайлтшър, наречено Грийт Ашбъртън. Беше пазарен ден и каретата забави ход, тъй като пътят беше много оживен.

— Това село сигурно има нещо общо със семейството ви — отбеляза сънено тя.

Майкъл гледаше през прозореца.

— Ашбъртън Аби, семейното имение, е на около две мили от пътя, по който току-що минахме.

— Велики боже! — Катрин се надигна и се огледа с интерес. — Това е домът ви?

— Тук съм роден и отраснал. Домът ми е в Уелс.

— Сигурно сте си купували сладки неща в това магазинче? — попита с усмивка тя.

— Да. При мистър Томсън.

Той беше толкова напрегнат, като че трябваше да признае извършено убийство. Тъй като очевидно не желаеше да говори за миналото си, Катрин разгледа селото и се опита да си представи Майкъл като дете, което тича по улиците. Общината изглеждаше заможна и приятна.

— На много от вратите са окачени черни панделки — отбеляза с недоумение тя.

— Вчера почина дук Ашбъртън.

Катрин го погледна изумено. Със сигурност не бе чула добре.

— Баща ви е починал вчера, а вие не ми казахте нищо?

— Нямам какво да ви кажа.

Той не отвръщаше поглед от прозореца. Лицето му беше като изсечено от гранит.

Тя си припомни разговора за семейството му, който бяха водили в Брюксел, и закопня да го помилва. Ръката му почиваше върху седалката между тях и тя я докосна леко със своята.

— Много съм ви благодарна, че намерихте сили да ме придружите в това трудно време.

Без да я погледне, Майкъл стисна ръката й.

— Аз съм този, който трябва да бъде благодарен.

Ръцете им останаха дълго една в друга. Думите бяха излишни.



Пътуваха, докато се стъмни, и спряха в един крайпътен хан. Имаше две свободни стаи и Катрин се зарадва. След като се измиха, двамата вечеряха в малко странично помещение. Доброто ядене, приятният разговор и бутилката бордо им помогнаха да се отпуснат.

Когато прислужницата раздигна масата, Майкъл извади от джоба си малка книжка.

— На тръгване се отбих в една книжарница и купих този пътеводител за Уест Кънтри, за да науча нещо повече за Скоул. Искате ли да прочетем какво ни очаква?

— С удоволствие. Аз не знам почти нищо за острова.

Той прелисти страниците, докато намери нужната статия.

— Островът има площ две на три мили и се разделя на Грийт и Литъл Скоул. Два отделни острова, свързани помежду си с естествена дига, която наричат «нек». Авторът съветва посетителите да не минават по дигата нощем, защото скалите стърчат на шестдесет метра над морето и са много опасни.

Катрин отпи глътка вино и се вслуша с удоволствие в дълбокия му глас.

— Ще го запомня.

— Жителите са около петстотин, а чайките са безброй — продължи с усмивка той. — Основни източници на доходи са риболовът и селското стопанство. Островът е обитаван от «древни времена» и е «забележителен със смесицата от келтски, англосаксонски, нормански и викингски обичаи». Едно от малкото останали феодални владения в Европа.

Катрин разглеждаше възхитено драматичните сенки, които танцуваха по лицето му.

— Всъщност какво означава «феодално владение»?

— Надявам се, че обичате пастет от гълъби. Лердът е единственият, които има право да отглежда гълъби.

Тя избухна в смях.

— Това ли е единствената феодална привилегия? Разочаровате ме.

Майкъл прочете няколко реда от книгата.

— Лердът дължи почит на английския крал, което е рядкост в тези досадни модерни времена. — Той прегледа следващите страници. — Сигурно има и още, но авторът предпочита да описва ентусиазирано великолепните крайморски скали и пещери. Най-добре прочетете подробностите сама.

— Благодаря ви. — Пръстите им се докоснаха и кожата й пламна. Интимността на вечерята беше застрашителна. Твърде много близост. Силно желание.

Катрин изпи виното си и стана.

— Време е да се оттегля. Денят беше дълъг.

Майкъл също изпразни чашата си.

— Утрешният ще бъде още по-дълъг.

Докато се качваха към втория етаж, той я подкрепяше като внимателен съпруг. Ако наистина бяха женени, тя нямаше да забелязва тази тиха учтивост и интензивното мъжко излъчване. Нямаше да усеща й замайването, подходящо повече за шестнадесетгодишно момиче, отколкото за двадесет и осемгодишна вдовица.

Майкъл отвори вратата на стаята й и отстъпи настрана, за да й даде път. Тя погледна в очите му и се укори, че е пила втора чаша вино. Не беше пияна, това не, чувстваше се приятно отпусната. Струваше й се съвсем естествено да му поднесе бузата си за целувка за лека нощ. Копнееше да усети силните му ръце на раменете си.