Желанието беше като топъл сироп, сладък и разтапящ. То беше коварен неприятел. Катрин преглътна мъчително.

— Забравих да спомена, че Елспет Маклеод и Уил Ферис се ожениха. Живеят в Линкълншайър и очакват първото си дете.

— Радвам се. Двамата си подхождаха. — Майкъл се усмихна сърдечно. — Елспет е безстрашна почти колкото вас.

Възхищението му отне и последните остатъци от разума й.

— Лека нощ, Майкъл — прошепна с пресекващ глас тя. Той докосна устните й с пръст.

— Не споменавайте истинското ми име. Знам, че е трудно, но сега съм Колин.

— По-добре да измисля нещо друго — отговори колебливо ти. Така можеше да изрази незабелязано тайното ся желание. — Спи спокойно, скъпи.

Майкъл й подаде ключа от стаята. Докосването му я опари.

Катрин заключи вратата, пусна резето и си легна. Езикът и докосна устните на мястото, където още усещаше допира на палеца му. Макар че криеше умело любовта си, не можеше да контролира реакциите на тялото си.

Тя стисна ръце в юмруци и си припомни всички причини, които я задължаваха да обуздава желанието си.

Майкъл я смяташе за почтена омъжена жена.

Заради красивото момиче, което го караше да се смее.

И преди всичко защото тя нямаше да понесе неизбежните последствия от страстта.

Основателни причини. Защо тогава не можеше да охлади горещата си кръв? Чакаше я безсънна нощ.



Малкото пристанище Пенуорд беше вратата към Скоул. Каретата спря на самия бряг, където бяха хвърлили котва половин дузина рибарски лодки. Катрин слезе изтощена, но и благодарна, че дългото пътуване е свършило.

Двамата се запътиха към единствения човек на брега, едър, набит мъж, който седеше на каменната стена и пушеше лула, загледан към морето.

— Простете, сър — заговори учтиво Майкъл, — искаме да отидем на остров Скоул. Познавате ли лодкар, който би могъл да ни откара дотам?

Мъжът се обърна. Погледът му се плъзна по лицето на Майкъл и спря върху Катрин.

— Вие сте внучката на лерда.

Тя примигна изненадано.

— Откъде знаете?

— Островни очи — обясни лаконично мъжът. — Тази сутрин от Лондон пристигна вест, че скоро ще бъдете тук. Лердът ме изпрати да ви чакам. Пътували сте много бързо. — Той стана и се представи: — Аз съм Джордж Фицуйлям. Ще ви откарам.

Катрин и Майкъл размениха поглед. Адвокатът беше побързал да уведоми лерда за идването им. Оттук нататък щяха да бъдат под постоянно наблюдение.

Натовариха багажа им на лодката и изпратиха каретата. Скоро излязоха в открито море. Когато сушата изчезна на хоризонта, капитанът обяви:

— Скоул. — И посочи на югозапад.

Катрин се вгледа в тъмния, силно разчленен силует. Слънцето залязваше и беше трудно да се различат подробности. Скоро се проведяха скали и хълмове. Над главите им се носеха морски птици и надаваха към небето жални викове. От време на време се спускаха към морето за плячка.

Заобиколиха част от острова, достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Пътеводителят имаше право: природата беше прекрасна, но първото впечатление беше заплашително. Катрин не можеше да си представи, че това отдалечено кътче земя ще стане нейна родина.

Майкъл безмълвно я прегърна. Веднага бе усетил безпокойството й и тя изпита топла благодарност.

Между скалите се появи отвор и лодката се насочи право към него. Докато минаваха между разсечените скали, Катрин не смееше да диша. Нощем или при буря влизането беше крайно опасно.

Влязоха в малък залив с три кея и няколко завързани лодки. Когато наближиха брега, на пътя се появи странна ниска карета с впрегнати понита. Едър, строен мъж с обрулено от вятъра лице слезе и без бързане се запъти към кея, където Фицуйлям тъкмо привързваше лодката.

Майкъл скочи на кея, обърна се и улови ръката й, за да й помогне да слезе. Без да пуска ръката му, Катрин се обърна към непознатия. Около тридесетгодишен, с небрежно облекло, той приличаше повече на секретар, отколкото на джентълмен, но излъчваше спокоен авторитет.

— Предполагам, че вие сте мисис Мелбърн — заговори с лек поклон мъжът.

Тя отвори уста да потвърди, но замлъкна, впечатлена от ясните синьозелени очи. Те имаха брилянтния цвят, който беше виждала само при родителите и дъщеря си. Подаде му ръка.

— Най-после разбрах защо адвокатът в Лондон и капитан Фицуйлям веднага ме познаха.

Мъжът се усмихна и стисна ръката й.

— Ще трябва да свикнете. Половината от тукашните хора имат островни очи. Аз съм Дейвин Пенроуз, констейбъл на Скоул. Ще ви отведа в къщата на лерда. — Мъжът говореше с мек, търкалящ се акцент, несравним с нищо, което беше чувала досега.

— Пенроуз? — повтори любопитно тя. — Роднини ли сме?

— Почти всички на Скоул са роднини. Имаме само пет фамилни имена: Пенроуз, Фицуйлям, Дьо Сал и Олсън.

Имената бяха различни като произхода на островните обитатели. Катрин стисна ръката на Майкъл и го представи:

— Мистър Пенроуз, това е съпругът ми, капитан Мелбърн. За първи път представяше Майкъл с името на Колин и чувството беше повече от странно.

— За мен е удоволствие, мистър Пенроуз — проговори спокойно Майкъл. — Какво означава констейбъл?

— Управител на лерда, макар че имам и други задължения. — Дейвин разтърси ръката му и даде нареждане да натоварят багажа. Само след минути каретата се насочи към стръмните скали, които заобикаляха залива.

— Тунел ли има? — попита Майкъл. Дейвин кимна.

— Прокопан е преди около петдесет години с помощта на миньори от Корнуол. Това е най-добрият залив на острова, но е бил безполезен, преди да прокарат тунела.

Катрин погледна навън и видя, че пътят се изкачва стръмно и изведнъж изчезва в тъмен отвор на скалите. Светлината изчезна рязко и тя се уплаши. Шахтата беше ниска и тясна, точно колкото да мине една карета.

— Понитата явно са много силни, щом ни изкачиха по стръмния склон.

— Така трябва — отговори констейбълът. — Единствените коне са собственост на лерда. Всички останали използват волове и понита.

Излязоха на светло и пътят се разшири. Малкото дървета бяха разкривени от вятъра, но около пътя растяха буйни бодливи храсталаци, отрупани с жълти цветчета.

Когато стигнаха до средата на острова, минаха покрай разпръснати селски къщи, построени от грамадни сиви камъни, и покрай добре поддържани ниви. Влязоха в малка долина, изпълнена с големи дървета и покрита с диви зюмбюли, и Катрин се оживи. Мястото беше наистина прекрасно. Нямаше да й бъде трудно да го обикне.

Слънцето се скри зад хоризонта. Най-после пристигнаха в резиденцията на лерда. Масивната сграда беше увенчана с кули и зъбери и приличаше на средновековен замък. По-късно бяха пристроили стопански и други сгради, които й придаваха по-нормален вид. Дейвин слезе пръв и помогна на Катрин.

Тя приглади роклята си и се обърна към жената на средна възраст, която бе излязла от къщата.

— Добър вечер, мисис Мелбърн, капитан Мелбърн. Аз съм икономката, мисис Трегарон. Багажът ще бъде отнесен в стаята ви. Лердът желае да ви види веднага.

— Пътувахме дълго и сме изтощени — възрази Майкъл. — Жена ми би желала да се освежи, преди да се представи на дядо си.

Икономката го погледна загрижено.

— Лердът изрично заяви, че трябва да ви види веднага.

— Няма нищо, Колин — усмихна се Катрин. — Без съмнение и той е любопитен да ме види, както аз него.

Той я погледна в лицето и кимна.

— Както желаеш.

Катрин отново се наслади на топлите му грижи. Взе ръката му и двамата последваха мисис Трегарон. Къщата беше като лабиринт, претъпкана с мебели, характерни за старите домове. Високи кресла стояха редом с богато резбовани якобински дъбови скринове, изтънели гоблени висяха редом с картини на сковани елизабетианци. Катрин хвърли поглед към портретите и веднага забеляза аквамариновите очи.

Коридорът беше безкраен, но останаха на партера. Най-после спряха пред огромна дъбова врата. Мисис Трегарон почука и отвори.

— Пристигнаха, милорд.

— Да влязат — отговори заповеднически дълбок глас. Катрин вирна брадичка. Истинската игра започваше.


21

Безкрайно благодарна за присъствието на Майкъл, Катрин влезе в спалнята на дядо си. Две лампи осветяваха строгото лице на старец, облегнат на безброй възглавници в масивното легло с балдахин. Тя затаи дъх, смаяна от чувството, че дългото, набраздено от бръчки лице и гъстата сребърносива коса й изглеждат толкова добре познати. Ако баща й беше доживял тази възраст, щеше да изглежда по същия начин.

Явно нейната външност също го изненада, защото костеливите ръце се вкопчиха в одеялото.

— Приличаш много на баба си.

— Съжалявам, че не съм имала възможност да се запозная с нея, но се радвам да те видя. — Тя пристъпи към леглото и взе ръката му. Костите под старческата кожа изглеждаха крехки, но очите горяха с непоколебима воля за живот. Аквамаринови островни очи. Тя стисна ръката му и отстъпи крачка назад. — Дядо, това е съпругът ми, капитан Мелбърн.

Майкъл се поклони с искрено уважение.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър.

Лердът го изгледа с присвити очи.

— Не съм сигурен дали чувствата са взаимни. Чух, че сте безотговорен негодник.

— В думите ви има голяма доза истина — отговори меко Майкъл. — Един наистина отговорен мъж не би допуснал съпругата и детето му да го придружат в опасния поход в Испания. — Той се усмихна нежно на Катрин. — Но бих предизвикал всеки мъж на света да се противопостави на съпругата ми, когато е взела някакво решение.