— Значи Скоул е истинско малко кралство? — попита възхитено тя. — Почти напълно независимо, а хората, които живеят тук от векове, познават и обичат всеки сантиметър от земята си. Сигурно се гордеете, че правите толкова много за доброто на острова.

Дейвин захапа по здраво лулата си, мускулите на лицето му потръпнаха. Катрин не го забеляза, тъй като беше устремила поглед към Бон, но Майкъл го видя и се изненада. Какво ли беше предизвикало такава реакция у този иначе спокоен човек, запита се той. Би трябвало да се зарадва, че е чул такова признание от устата на жената, която може би щеше да му стане господарка.

След дълго мълчание Дейвин извади лулата от устата си и отговори безстрастно:

— Просто си върша работата. Всички хора от Скоул работят за общото благо. Ние се нуждаем един от друг и си имаме доверие. На този остров няма затворени врати.

Когато се върнаха при конете, зад групата превити от вятъра дървета излязоха Глинис Пенроуз и два малки момчета. Жената на констейбъла носеше на ръце другото им дете, увито в дебел шал.

Тя се усмихна весело на посетителите, а децата хукнаха да поздравят баща си.

— Добър ден на всички. Това са нашите момчета Джак и Нед — обясни засмяно Глинис. — Видяха ви да яздите по пътеката и хукнаха да ви посрещнат. Горят от желание да се запознаят с най-вълнуващите посетители на Скоул.

Джак и Нед се поклониха учтиво пред Катрин, но се интересуваха главно от Майкъл. Джак, осемгодишно хлапе с живи островни очи, попита сериозно:

— Вие сте били при Ватерло, нали, капитан Мелбърн?

Майкъл потвърди и двете момчета веднага го засипаха с въпроси. Нед, две или три години по-малък, със сините очи на майка си, предпочиташе кавалерията, докато Джак обожаваше стрелците. Детето беше извънредно интелигентно.

Докато Майкъл отговаряше на детските въпроси, Катрин попита:

— А кой е най-младият член на семейството?

— Емили. — Глинис й показа бебето. — Искате ли да я подържите?

— О, да. — Катрин прегърна малката и се засмя. — Прекрасно момиченце. Аз съм твоята братовчедка Катрин. А ти си сладкото бебе на мама, нали? — Тя потърка носа си в личицето на детето. — И малкото съкровище на татко!

Емили изписка от удоволствие и протегна пухкавите си ръчички. Скоро двете разговаряха весело с неразбираемите бебешки звуци.

Сияещото лице на Катрин развълнува Майкъл до дън душа. Тя беше идеалната жена. Любеща майка, която заслужаваше най-прекрасните деца на света. Неустоима красавица, която беше отнесла сърцето му. Самопожертвователна милосърдна сестра, която рискува живота си, за да спаси неговия.

Съпруга, но не негова.

Макар че се съпротивляваше с всички сили, той я желаеше отчаяно. И не съжаляваше, че я желае, макар че това затрудняваше мисията му. Близостта с Катрин си заслужаваше цената.

— Прекрасно бебе — промълви Катрин, когато върна гукащото бебе на майка му. — Интересно — забелязах, че повечето островитяни имат или тъмна коса като мен, Дейвин и Джек, или руса като вас, Нед и Емили. Почти никой няма кестенява коса, тоест нещо междинно. — Тя се усмихна на Майкъл. — Като теб. В твоите вени не тече и капка от кръвта на Скоул.

В действителност той имаше много повече от една капка, но сега не беше времето да й го напомни.

— Права сте — промълви замислено Глинис. — Предполагам, че предните ни са били предимно руси скандинавци или чернокоси келти.

— Има една стара легенда — добави съпругът й, — според която островните очи са от Селки — мистична твар, която в морето е тюлен, а на сушата човек.

— Великолепна история — засмя се Глинис. — Селки обичал момиче с катраненочерна коса и ангелска усмивка. Но можел да излиза на сушата само при пълнолуние, а тя не можела да отиде при него в морето. Станали любовна двойка и тя му родила дете. Ала си имала мъж и когато видял морето в очите на бебето, той грабнал лъка, изправил се на скалата и убил съперника си. Разправят, че духът на Селки все още вика любимата си при пълнолуние.

— Поуката е, че онзи, който нарушава светостта на брака, винаги завършва зле — обади се сухо Майкъл.

Глинис го погледна сърдито.

— Англосаксонците не разбират от романтика.

— Боя се, че сте права — кимна той.

Констейбълът погледна часовника си.

— Лорд Халдоран ви покани на чай — напомни им той. — Трябва да тръгваме. — После се обърна с нежна усмивка към жена си: — Ще се върна за вечеря.

Тримата възседнаха конете си и махнаха за сбогом на Глинис и децата. Пътят се виеше покрай скалите в продължение на половин миля. Плодородните поля свършиха и отстъпиха място на диви храсталаци. Пътеката направи остър завой и Дейвин спря коня си.

— Лорд Халдоран живее на Литъл Скоул, това е така нареченият нек, естествената дига, която свързва двете части на острова.

Майкъл вдигна вежди и огледа опасната каменна ивица и вълните, които се разбиваха в насечените скали на голяма дълбочина.

— В пътеводителя се споменава, че дигата е широка само три метра и се намира на неколкостотин метра над морското равнище. Но думите са безсилни да опишат тази гледка.

— Авторът преувеличава. На някои места некът е широк почти четири метра — отговори констейбълът с типичния си сух хумор. — Вижте, животните нервничат. Мисля, че е по-добре да продължим.

Тримата слязоха и тръгнаха по тясната пътека, като водеха конете за юздите. Катрин спря по средата и погледна надолу към морето. Силният вятър дърпаше дрехата й, а шумът на вълните беше толкова силен, че трябваше да извиси глас.

— Не е ли редно да сложите парапет?

— Не е нужен — отговори Дейвин. — Всички внимават, а единственият мъж, който полетя към скалите, беше пиян. Островитяните знаят, че трябва да бъдат предпазливи.

Катрин погледна към насечените скали. Ако стана господарка на Скоул, непременно ще сложа парапет, зарече се тя.

— Впрочем онзи малък остров оттатък е Сиъл Рок, където според легендата бил убит Селки — добави констейбълът.

На една от голите скали, осветени от слънцето, се бяха струпали тюлени. Катрин си представи как едрият тюлен излиза на сушата под сребърната светлина на луната и се превръща в мъж, едър, силен и гъвкав като Майкъл, с хипнотични очи… — Нищо чудно, че момичето е забравило честта и разума.

Тя въздъхна и продължи пътя си по дигата. Изневярата не беше проблем, тъй като тя вече нямаше мъж. Нерешимата дилема беше скрита дълбоко в нея.

Рагнарьок се намираше недалече от дигата. Къщата беше издигната на ръба на скалите и въпреки древното си име, изглеждаше сравнително нова. Спокойните й форми някак не подхождаха на дивата, шибана от вятъра местност.

Дейвин не слезе от коня.

— Ако нямате нищо против, ще ви оставя тук. Чака ме много работа Ще можете ли да се върнете сами?

— Нямайте грижа — отговори Майкъл и помогна на Катрин да слезе от седлото. — Скоул не е достатъчно голям, за да се заблудим.

Констейбълът вдигна ръка към шапката си и препусна обратно към дигата. Катрин го проследи с поглед.

— Имам чувството, че не харесва особено лорд Халдоран.

Преди Майкъл да е успял да отговори, от къщата излезе едър, мускулест мъж с осеяно с белези лице.

— Аз съм Дойл — представи се лаконично той. — Ще отведа конете ви в обора.

Катрин го изгледа любопитно. Стори й се познат. Вероятно беше един от здравеняците, които бяха помогнали на Халдоран да отведе Ан Моубри и децата в Антверпен. Лондонският му акцент издаваше, че не е от Скоул, а обезобразеното му лице излъчваше бруталност. Още една странна гледка в това отдалечено място.

Двамата изкачиха стълбата и портиерът, също лондончанин с брутален вид, ги въведе в блестящо мраморно фоайе. Явно Халдоран се беше заобиколил с телохранители.

— Здравейте, братовчедке Катрин — поздрави лордът, който слизаше по стълбата. — Капитане. Как намирате нашия остров?

— Невероятно красив. — Катрин подаде шапката и камшика си на портиера. — Много добре поддържан, макар и малко страшен. Хората тук имат всичко необходимо за живот.

— Всеки има покрив над главата, храна и обувки на краката. Това е повече, отколкото имат повечето бедняци на сушата. — Той взе ръката й, задържа я малко по-дълго от нормалното и ги поведе към салона.

Разговорът на чай и сладкиши беше изключително учтив. Халдоран помоли Катрин да сподели впечатленията си от видяното. Майкъл почти не говореше. Странно, каза си тя, без да е казал дума, той доминира в помещението.

Когато изпиха чая си, братовчедът Клайв каза:

— Желаеш ли да разгледаш Рагнарьок? Гледката е наистина необикновена.

— С удоволствие, Клайв — отвърна Катрин, която се бе примирила, че трябва да го нарича с името му.

Халдоран ги преведе през партера и разказа забавно историята на къщата. Катрин се забавляваше по-добре, отколкото беше очаквала. Братовчед й имаше отличен вкус и събираше интересни неща. Притежаваше истинско съкровище от полирани мебели, ориенталски килими и предмети на изкуството.

Разходката свърши в задната част на къщата. Когато отвори последната врата, Халдоран каза:

— Мисля, че това ще бъде интересно за вас, капитане.

Озоваха се в галерия с широки прозорци към морето. Катрин помисли, че е влязла в поредното красиво помещение, но скоро разбра, че това е оръжейна. Стените бяха украсени със стари мечове, алебарди и ками. В стъклените шкафове бяха наредени особено ценните оръжия.

Тя се огледа и погледът й потъмня. Тъй като беше отраснала в армията, не изпитваше особена привързаност към оръжията. Точно обратното. Намираше силно несъответствие между ярката слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците, и металическия блясък на смъртта.