— Катрин е сигурна, че съм по-добър мъж от вас, Кениън.

— Глупости — изсъска Майкъл, готов да добави: та тя дори не ви харесва.

Катрин вдигна ръка, за да го спре. Сините очи бяха необичайно корави.

— Опитах се да не те нараня, но ти ме принуди да бъда откровена, затова ще ти кажа: Клайв е по-богат, от благороден род, първороден син е и познава света много по-добре от теб. Двамата сме на мнение, че бракът не бива да ни ограничава. След като го даря с наследник, ще имам свободата да се наслаждавам на живота, както искам. В отчаянието си бях готова да преглътна произхода и имотното ти състояние, но сега имам по-добра перспектива. Не мога да се обвържа с човек, жаден да ме притежава. Не мога да ти позволя да ме обсебиш. Искам да живея според собствените си представи.

Думите й бяха като удари с чук. Майкъл я гледаше, без да мигне. Дробовете му се свиха и той с мъка поемаше въздух. Катрин се оказа същата като Каролайн. Отново бе допуснал една жена да се подиграе с чувствата му. По дяволите, никога ли нямаше да поумнее?

— Права си. Аз явно имам старомодни представи за брака. Не мога да се оженя за уличница.

Катрин побледня.

— Не съм подходяща за пиедестала, на който си ме въздигнал, Майкъл. Исках да се разделим като приятели, но се оказа невъзможно.

— Приятели? — повтори невярващо той. — Със сигурност не. По дяволите, Катрин!

Очите й святкаха като на котка.

— Наредих да съберат багажа ти и да го натоварят в каретата. Лодката вече чака на пристанището, за да те отведе в Пенуорд.

Ако не излезеше веднага, щеше да извърши нещо непоправимо. Майкъл беше готов да заплаче като дете. Или да убие и нея, и себе си. Затова се обърна рязко и се запъти към вратата. Хвана се здраво за перилата, защото не му достигаше въздух. Вдишай бавно, издишай. И пак, и пак. Напълни дробовете с въздух.

Като се успокои, той излезе на двора и се отправи към чакащата карета. Беше оцелял след катастрофата с Каролайн, след Ватерло, значи щеше да преживее и Катрин.

По дяволите, защо тя не го остави да умре в Белгия!

Катрин се отпусна в креслото, цялата трепереща.

— Добре се справи скъпа, но не ми харесаха думите ти, че смяташ да си отваряш краката и за други мъже. — Халдоран говореше провлечено, но с едва прикрита злоба. — Жена ми трябва да принадлежи само на мен. Никога не го забравяй, защото ще съжаляваш.

Тя преглътна мъчително.

— Казах го, защото исках лорд Майкъл да се отврати от мен. Не бива да се тревожиш за верността ми, Клайв. И аз съм почитателка на моногамията.

Халдоран се усмихна доволно и се запъти към вратата.

— Отивам да се уверя, че Кениън наистина ще си замине.

— Разбира се, че ще си замине. След случилото се днес няма да ме погледне никога вече.

След като Клайв излезе, Катрин закри лице с ръцете си. Сърцето й биеше с такава сила, че нищо чудно и тя да получи апоплектичен удар.

И след сто години нямаше да забрави как изглеждаше Майкъл, когато я напусна.

Катрин стисна ръце в юмруци. В Испания беше убила двама мъже на бойното поле, които страдаха от толкова жестоки болки, че я заклеваха да го стори. И тя го направи, макар че беше против най-дълбоката й същност.

За да спре треперенето си, тя пое дълбоко дъх. Един ден, при удобен случай, щеше да убие Халдоран. Щеше да го направи хладнокръвно, без да трепне. И никога нямаше да съжалява.


30

Инстинктът и безумният порив за бягство взеха връх, след като мълчаливият лодкар свали Майкъл в Пенуорд. В малката гостилница той купи най-бързия кон, който можа да намери, заедно със седлото и сбруята. Тъй като не можеше да вземе целия си багаж на коня, нареди да му го изпратят с пощенската карета в Лондон.

В една малка чанта се събраха всички вещи от първа необходимост. Докато прибираше нещата си, Майкъл видя сребърния калейдоскоп, който Люсиен му бе изпратил след Ватерло. Очевидно не му носеше късмет като първия. Въздъхна и го уви в една риза. Оседла коня, метна се на гърба му и препусна. Не искаше да наеме карета, жадуваше за физическото напрежение на ездата. Може би умората щеше да надвие мъката и бездънното разочарование.

Лудото препускане продължи до късно през нощта. В ума му се въртеше само една мисъл — как бе допуснал такава катастрофална грешка? След като научи истината за Каролайн, той се постара да остане обективен и откри признаците на нечестност и злоба, които винаги бяха оставали скрити зад красотата и чара й. Тогава беше твърде влюбен — и ослепял от страст, — за да ги забележи.

Сега трябваше да постъпи по същия начин и да открие признаци за егоизма и измамността на Катрин. Когато в Лондон се усъмни в артистичния й талант, тя се усмихна и го нарече Колин с убедителност, от която го побиха тръпки. На острова играеше майсторски ролята си. Когато писмото на Кенет я изобличи в лъжа, обясни мотивите си с трогателна сериозност. Той се хвана, повярва, че е постъпила така от отчаяние, и й прости.

Прошката беше толкова сладка. Той си припомни реакцията й в обятията му, когато откри страстта. Или и това беше лъжа? Наистина ли се е страхувала до смърт от секса или беше изиграла това представление, за да го накара да се чувства мъжествен и великодушен? Не можеше да бъде сигурен. Може би тя беше съвършена артистка и бе изиграла тази сцена на страх и сълзи, за да постигне желаното. Дори сега, след всичко, което беше хвърлила в лицето му, тя беше като треска в кръвта му…

Пак кръв. О, господи, Катрин!

Тя бе спасила живота му. Защото имаше добро сърце — или защото смяташе, че синът на един херцог ще й се отплати богато? Така нареченият син на херцог. Макар че уж не се интересуваше от произхода му, разкритието, че е незаконен син, сигурно е било решаващо. Нали му го намекна? През целия си живот се беше борил да бъде най-добрият и все не успяваше.

Никога ли нямаше да го постигне?

В тъмните часове след полунощ той продължи пътя си с горчивото прозрение, че всъщност не е изненадан от случилото се. Шокиран, да, толкова наранен, че не намираше думи, но не изненадан. Знаеше си, че Катрин е твърде прекрасна, за да бъде истинска. Тропотът на конските копита подхождаше на думите, които биеха в мозъка му тя не е за теб. Никога няма да намериш любовта.

Ти не си Свети Майкъл. Бориш се с въображаеми дракони.

Майкъл продължи пътя си през цялата нощ. Макар че не напрягаше коня си, на зазоряване животното беше изтощено и куцаше. Затова спря на една пощенска станция и замени коня и шепа злато за нов, за да продължи. Въпреки това болката не изчезваше. Още по-мъчителни бяха самообвиненията.

Някога вярваше, че има семейство, макар и незадоволяващо. Оказа се лъжа. Големите любовни приключения на живота му се оказаха измамни. Единственото ценно нещо бяха приятелите му. Оттук нататък щеше да вярва само на тях и да погребе всяка надежда за любов.

Късно следобед, след като бе прекарал двадесет и четири часа на седлото, той забеляза, че местността е позната. Наближаваше Грийт Ашбъртън. Семейното имение на Кениън беше само на три мили.

Дали да иде в къщата? Може би слугите бяха получили заповед да не го пускат? Или щяха да му разрешат да пренощува, за да запазят семейното име от любопитни очи и уши? Но той щеше по-скоро да слезе в ада, отколкото да потърси убежище под покрива на Ашбъртън.

Всъщност той беше вече в ада.

Време беше да реши дали да тръгне на север и да се прибере в дома си в Уелс или да препусне към Лондон. Освен това беше време отново да смени коня си. Бедното животно щеше скоро да рухне.

Той също имаше нужда от почивка. Макар че му напомняше болезнено за извънбрачния произход, градът му вдъхваше странно чувство за сигурност и уют. Спря пред най-добрата гостилница, наречена «Червения лъв». След като предаде коня си на ратая и изслуша обвиненията му, че е измъчил до смърт бедното животно, Майкъл взе чантите си и тръгна към салона.

Повечето гостилничари щяха да подслонят един толкова мръсен и мрачен пътник в някоя таванска стаичка, но Барлоу веднага го позна.

— Лорд Майкъл, за мен е чест! В абатството ли отивате?

— Не — отговори кратко Майкъл. — Трябва ми стая за тази нощ.

Барлоу го измери с любопитен поглед, но отговори учтиво:

— Както желаете, милорд. Искате ли баня и собствен салон?

— Само легло.

Гостилничарят го отведе в най-добрата стая и многократно попита за нуждите му. Майкъл го отпрати, завъртя ключа, изпи чаша вода от каната и се хвърли по корем на леглото, без да се съблече.

Изтощението беше благословено състояние. Много скоро пътникът потъна в дълбок, мъртвешки сън.



Гръмотевици. Стрелба. Майкъл скочи като ужилен. Примигна изтощено, не осъзнавайки къде се намира.

Шумът продължаваше. Не беше стрелба. Някой чукаше по вратата.

— Майкъл, аз съм, Стивън — извика заповеднически глас. — Пусни ме да вляза.

По дяволите, новият дук Ашбъртън! Бившият му брат.

— Върви си — отговори рязко Майкъл. — Искам да спя.

Чукането престана и Майкъл се обърна по гръб. Небето беше обсипано със звезди. Явно беше спал само няколко часа. Всяко мускулче го болеше, освен това умираше от жажда, но нямаше сили да стане. Затвори очи с надеждата да заспи отново.

В ключалката изскърца ключ, вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж със свещник в ръка. Майкъл затвори очи и закри лицето си с ръце.

— Майкъл, да не си болен? — попита острият глас на Ашбъртън. Последното, което искаше в този момент, беше грозна сцена с новия херцог, но явно не можеше да я избегне.

— Трябваше да се сетя, че в града на дук Ашбъртън няма да намеря дори минута покой — отвърна сухо той.