— Барлоу изпрати в абатството вест, която ме разтревожи — поясни по-тихо брат му. — Лорд Майкъл пристигнал в града с вид на смъртник и странно поведение и веднага се оттеглил в стаята си.

— Наистина ли се обезпокои? — попита иронично Майкъл. — Аз винаги съм имал странно поведение. Старият херцог непрестанно ми го натякваше.

Ашбъртън промърмори някакво проклятие.

— Защо, по дяволите, не можем да проведем поне един цивилизован разговор? Писах ти няколко пъти, но ти не отговори.

Майкъл пое дълбоко дъх. Ашбъртън беше прав, поведението му беше отвратително.

— Извинявай — заговори отмерено той. — Честно казано, изгарях писмата ти, без да ги чета, защото не вярвах, че имаме какво да си кажем. Вероятно трябва да се уредят някои неща около наследството. Ако имаш документи за подписване, изпрати ми ги сега или в Уелс. Веднага ще подпиша.

Изскърца стол, в стаята се понесе миризма на пура.

— Не съм дошъл да си говорим за документи. Исках да те видя. Затова те моля да се изправиш и да ме погледнеш.

Майкъл изруга полугласно. Не беше в състояние да седне, затова само свали ръце от лицето си и отвори очи. Ашбъртън седеше в другия край на стаята и се взираше мрачно в горящата пура.

Лицето му беше като изсечено в скала. Макар да предпочиташе семейството, което си беше намерил в Итън, Майкъл не можеше да отрече, че Стивън му е кръвен роднина. Ашбъртън носеше всички семейни черти на Кениън: корави контури, махагонова коса, изваяни дълги ръце.

Стивън се обърна към него и присви очи.

— Господи, изглеждаш като призрак. Да нямаш треска? — Той стана и отиде до леглото, за да попила челото му.

Майкъл отблъсна ръката му, вбесен и от дързостта на брат си, и от миризмата на тютюн.

— Добре съм. Само съм мръсен, небръснат и уморен от дългата езда.

— Лъжеш. — Стивън смръщи чело. — Виждал съм и трупове, които изглеждаха по-добре от теб.

Майкъл се закашля и отвори уста да каже на брат си, че трябва веднага да угаси проклетата пура. Вместо това пое дълбоко хапещия пушек.

Дробовете му моментално се парализираха. Отдавна не беше получавал такъв силен пристъп. Не можеше да говори, не можеше да диша, камо ли да мисли. Надигна се отчаяно, главата му пламна, задухът се усили. Камък падна върху гърдите му, дробовете се свиха още повече.

Майкъл направи опит да стане, за да даде възможност на дробовете си да се разширят. Ала не успя. Олюля се и падна върху завивката, почти загубил съзнание. Знаеше, че може да уравновеси дишането си, но не помнеше как. Панически страх и мрачна ирония, че ще умре в родния си град, след като беше оцелял в жестоката война. А най-страшното беше, че загуби достойнството си пред брата, който никога не го беше обичал.

Две силни ръце изправиха безпомощното му тяло и го задържаха в седнало положение на края на леглото. Шепнейки утешителни думи, Стивън намокри кърпа със студена вода и изтри внимателно лицето и шията му. Влагата угаси огъня и разнесе задушаващата миризма на тютюн.

Паниката изчезна и дробовете започнаха да се разширяват. Чистият въздух проникна навътре и огненият натиск отслабна. Майкъл опря длани на коленете си и издиша бавно. Вдиша повторно, този път по-дълбоко. Мракът се разсея и той осъзна, че ще оживее.

За първи път след смъртта на Каролайн получаваше толкова опасен астматичен пристъп. Почти същият пристъп го беше сполетял при вестта, че майка му е починала. Тези жени ще ме довършат, помисли си с мрачен хумор Майкъл.

Катрин. Само при мисълта за нея дробовете му отново се свиха. Този път обаче той запази контрол над реакциите си и предотврати новата атака.

Когато отново задиша ритмично, Майкъл отвори очи. Ядът му беше преминал. Чувстваше се омаломощен, но относително здрав.

Прозорецът беше отворен и пропускаше свежия нощен въздух. Пурата беше изчезнала. Стивън седеше до него на леглото и лицето му беше необичайно бледо.

— Изпий това — заповяда той и сложи в ръката му чаша вода. Майкъл се подчини с готовност. Студената вода изплакна горчивия вкус в устата му и той изпъшка от задоволство.

— Благодаря ти. Но защо бяха всичките тези усилия? Ако ме беше оставил да се задуша, щеше да заличиш завинаги позорното петно върху бялата жилетка на семейството.

— Ако не престанеш с тази шекспирова мелодрама, ще ти излея водата от стомната на главата. — Херцогът стана и нареди възглавниците зад гърба му, за да може да се облегне удобно. — Кога си ял за последен път?

Майкъл помисли и отговори:

— Вчера сутринта.

Херцогът сърдито дръпна звънеца и само след минута Барлоу почука на вратата.

— Какво желаете, Ваша светлост?

— Изпратете нещо за ядене, кана кафе и бутилка бургундско. — Обърнат отново към брат си, Ашбъртън продължи: — А аз си мислех, че си преодолял астмата, както стана с мен.

— Наистина я преодолях. Това е първият пристъп за последните петнадесет години. — Майкъл го погледна изненадано. — И ти ли си имал астма? Нямах представа.

— Не е изненадващо, че не знаеш. Почти не се задържаше вкъщи. Моите пристъпи не бяха чак толкова силни, но достатъчно страшни. — Стивън се извърна с каменно лице. — Съжалявам, че запалих пура. Дори не помислих, че мога да те убия.

Майкъл махна с ръка. И той харесваше пурите, но твърде рядко можеше да си позволи да запали.

— Откъде можеше да знаеш? Пристъпът дойде неочаквано.

Ашбъртън скочи и се заразхожда нервно по стаята.

— Знаеш ли, моите пристъпи идваха винаги при силно вълнение. Като си спомня какво представление ни изнесе татко на смъртното си легло, ти имаш сериозни основания да си развълнуван.

След всичко случило се Майкъл с изненада си припомни, че старият херцог беше умрял само преди петнадесет дни.

— Приех разкритията му без особено вълнение, уверявам те. Проблемът е другаде. Става въпрос за една жена. — Откровеност за откровеност. Но нима можеше да обясни на Стивън, че Катрин беше изтръгнала сърцето от гърдите му, а заедно с него и цялата му вяра в себе си?

— Разбирам — отговори спокойно брат му. — Съжалявам.

Майкъл реши да смени темата и попита:

— Защо ме потърси, след като няма да обсъждаме наследството? Още в Лондон ти казах, че няма да създавам проблеми за семейството. Нямам особено желание да излагам на показ мръсното ни бельо, както, предполагам, и ти.

— Ти не разбра ли, че разкритието на татко ме изненада не по-малко, отколкото теб?

— Разбрах го по реакцията ти.

Херцогът се взираше мрачно в една запалена свещ.

— В този ден осъзнах какво в действителност е искал да постигне баща ни — обясни колебливо той. — Той е мразен младшия си брат и се погрижи ние с теб също да не се обичаме.

— Това важи и за Клаудия — потвърди сухо Майкъл. — Тя просто не може да ме понася. Доколкото познавам семейната история, всички членове на фамилията Кениън са се мразили.

— Не харесвам тази традиция, Майкъл. Припомних си миналото и осъзнах, че баща ни се отнасяше отвратително с теб. Постоянна критика, презрение към делата ти, физически наказания. Ти беше грешникът на семейството. — Ашбъртън изкриви лице. — Тъй като Клаудия и аз бяхме чудовища, като повечето деца, усещахме, че можем да те измъчваме безнаказано, и го правехме.

— Много точен анализ на детството ми, но каква полза от него? — Майкъл си припомни как го биеше баща му и гърлото му се сви. — Май трябва да бъда щастлив, че не ме е убил в яростта си. Сигурно щеше да го направи, ако идваше по-често в абатството. — Това беше безименният ужас на детските му дни.

— Наистина можеше да го направи — отговори сериозно Ашбъртън. — Макар да не го е правил нарочно, той просто си беше зъл по характер.

— Още една типична черта на семейството.

— Прав си. — Стивън се облегна на перваза на камината. — Едва когато започна да те обвинява за ярко изявените ти способности, разбрах колко гняв съм таил към теб в сърцето си. Аз бях наследникът и бях възпитан да живея с високо мнение за себе си, но по-малкият ми брат беше изключително интелигентен, по-добър ездач, по-добър стрелец, много по-добър спортист. — Очите му засвяткаха развеселено. — Всъщност се гневях на бога, че не е разпределил по-добре дажбите.

Майкъл сви рамене.

— Не съм сигурен, че имам повече дарби от теб, но помня колко се напрягах да бъда най-добрият. Надявах се херцогът да ме признае, като види колко съм добър. Не можех да допусна, че е безнадеждно.

— Ти доказа, че притежаваш солидна порция от типичната семейна арогантност. Никой не беше в състояние да пробие бронята ти. — Ашбъртън се усмихна с разбиране. — Много ме беше яд, че често изчезваше по цели месеци, прекарваше ваканциите с приятелите си от Итън, вместо да си дойдеш у дома. Това задълбочи още повече отчуждението помежду ни. Освен това се вбесявах, че се забавляваш по-добре от мен.

— Бронята ми съвсем не е толкова непробиваема — възрази честно Майкъл. — Улучваха ме редовно и много болезнено. Затова избягвах абатството, като че всички там бяха чумави. Но стига сме си спомняли за миналото. Положих огромни усилия да го забравя.

— Не бива, Майкъл. Миналото е част от настоящето и бъдещето. — Гласът на херцога прозвуча заклинателно. — Няма да простя на татко, че ме лиши от брат.

— Незаконен брат.

— Никой не може да бъде сигурен в това.

Майкъл избухна в смях.

— Не ми казвай, че херцогът е измислил тази трогателна история! Вярно, че нямаше сърце, но поне не лъжеше. Това беше под достойнството му.

Ашбъртън махна нетърпеливо.

— О, не се съмнявам, че мама е имала афери. Но това още не означава, че Родерик ти е баща.

— Херцогът се позова на думите на мама — напомни му Майкъл.