— Може би го е казала, за да го нарани. Тя беше дяволски упорита. Вероятно е спала и с двамата и не е била сигурна кой е баща ти — обясни спокойно Ашбъртън.

Майкъл кимна замислено.

— Какво те накара да ми го кажеш? — попита с лека усмивка той.

Брат му се усмихна цинично.

— Татко не можеше да й устои. Макар че си крещяха дори пред чужди хора, те непрекъснато спяха заедно. Това беше основната причина да я мрази така силно. Той мразеше всички, които имаха власт над него.

— Но той каза, че имам зелените очи на Родерик — не се предаваше Майкъл.

— Това не означава нищо — отвърна Стивън. — Дъщерята на Клаудия има същите зелени очи. Вече нямаме възможност да установим със сигурност кой е баща ти, а и това ми е напълно безразлично. Ако не си ми брат, значи си ми полубрат и първи братовчед. Имаме едни и същи баба и дядо, освен това си мой наследник. Никой не разбира по-добре от теб през какъв ад сме минали, докато пораснем. — Стивън спря, за да прикрие вълнението си. — Може би е твърде късно, за да станем истински приятели, но е крайно време да престанем да враждуваме.

За щастие точно в този момент се почука на вратата. Майкъл беше толкова слисан, че загуби ума и дума. Барлоу и двама слуги внесоха в стаята табли с апетитно ухаещи блюда.

Докато нареждаха масата, Майкъл с изненада усети, че умира от глад. Струваше му много усилия да стане и да се настани до масата. Най-доброто месо от кухнята на «Червения лъв», шунка и чудесни гарнитури, придружени с чаша тежко бургундско, постепенно възстановиха силите му. Ашбъртън почти не яде, но пи много кафе.

Когато се нахрани, Майкъл се отпусна в стола и погледна въпросително брат си.

— Оказва се, че аз изобщо не съм те познавал. Винаги ли си така разумен?

— Не знам точно какъв съм — отговори честно Стивън. — След смъртта на татко се чувствам като растение, извадено на слънце, след като е прекарало целия си живот на сянка в опити да се развива в тясна саксия. Не мога да бъда като него и да тормозя обикновените хора само защото съм херцог. Може би звучи глупаво, но искам да бъда справедлив. Искам да поправя злото, сторено от него. Това важи и за теб, Майкъл.

Тъй като беше свикнал да прикрива чувствата си от семейството, Майкъл отмести поглед.

— Сега разбирам защо с теб се биехме толкова често в детските си години — защото много си приличаме. Но досега не осъзнавах колко сме еднакви.

— Прав си. Но не винаги сме враждували. Помниш ли как избягахме от учителя и отидохме на събора в Ашбъртън?

— Помня, разбира се — отговори с усмивка Майкъл. Тогава се наиграха със селските деца, натъпкаха се с лакомства, опитаха от всички удоволствия на събора. Няколко часа бяха просто деца, не високопоставените синове на херцог Ашбъртън. А когато се върнаха вкъщи, ги пребиха от бой.

Имаше и други щастливи моменти. В стремежа си да забрави детството Майкъл беше заличил злото, но и доброто. Стивън беше прав: миналото беше част от настоящето и бъдещето. Май беше дошло времето да си върнат изгубените години. Старият херцог беше хвърлил отрова в отношенията им, но след смъртта му враждата беше загубила значението си. Старият херцог умря, но брат му и сестра му бяха живи и вече не му бяха врагове.

Майкъл отпи глътка вино. Повечето му приятели бяха съвсем различни от него. Сигурно щеше да бъде чудесно да има приятел с подобен темперамент. Двамата със Стивън бяха достатъчно възрастни, за да преодолеят позорната семейна традиция. Щом брат му имаше смелост да издигне мост помежду им, Майкъл трябваше да му отвърне със същото.

— Преди няколко седмици се запознах с очарователна млада американка — заговори с усмивка той. — Тя ми разказа за един индиански обичай, при който вождовете на враждуващите племена заравят бойните си брадви като знак за мир и разбирателство. Искаш ли да го направим и ние?

— Надявам се, че го казваш в преносен смисъл. — Ашбъртън се усмихна криво. — Ти си войник и имаш всякакви оръжия, а аз имам само старите си пистолети Мантън. Сърце не ми дава да ги заровя.

— Преносното значение е добро. — Майкъл протегна ръка на брат си. — Достатъчно съм воювал, Стивън.

Брат му пое ръката му и я разтърси здраво. Дългите, съвършено оформени пръсти бяха абсолютно еднакви. Макар че ръкостискането беше кратко, Майкъл изпита дълбок покой. В една от най-черните нощи на живота му разцъфтя цвете на надежда.

— Дотогава има още много време, но те моля да помислиш дали не би могъл да прекараш Коледата в абатството — предложи почти плахо Стивън. — Много искам да си с нас. А тъй като си ми наследник, добре е поне от време на време да се показваш.

— Благодаря ти. Ще помисля. Не съм съвсем сигурен, че мога да изляза пред цялото семейство, но ще се опитам. — Майкъл вдигна рамене. — А що се отнася до наследника — надявам се да имаш син.

Брат му въздъхна, примирено.

— Не ми се вярва. Женен съм за Луиза от осем години, но от наследник няма и следа. Затова настоявам да се ожениш. Спомена, че имаш проблем с жена. Надявам се, че не е нищо сериозно.

Спокойствието на Майкъл отлетя.

— Преживях катастрофа, Стивън. Май и по това приличам на херцога — жените имат дяволска власт над мен. Бях уверен, че ще се оженя за дамата, но се оказа, че не съм разбрал правилно намеренията й.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Историята е дълга.

— Имам предостатъчно време — отвърна меко Стивън.

Майкъл изпита пламенен копнеж да разкрие тайната си, да излее сърцето си. Колко странно — брат му беше най-подходящият човек за изповедник.

Той си наля бургундско, взе чашата в леглото си и се намести удобно на възглавниците. Заговори тихо, без да поглежда към Стивън:

— Запознах се с Катрин в Брюксел, но за първи път я видях в Испания, когато лежах ранен в лазарета край Саламанка…


31

След като описа първата си среща с Катрин, Майкъл разказа за Белгия. За всеобщото уважение към нея, за настаняването в квартирата й. За сражението и как тя му бе спасила живота със собствената си кръв. Макар да не говореше за чувствата си, гласът му трепереше. Няколко пъти трябваше да спре и да отпие глътка вино, за да скрие слабостта си. Брат му слушаше внимателно, без да го прекъсва.

Разказа как Катрин го бе помолила да се представи за неин съпруг и за шока си при разкриването на измамата й. Разказа всичко, не спомена само за страха й от сексуална интимност и за краткото, изпълнено със страст «семейно» щастие, когато беше повярвал в общото им бъдеще.

— Повярвах, че се обичаме истински — заключи безизразно той, — но очевидно съм преценил неправилно чувствата й. Трябваше да си остана войник. Войната е много по-ясна и не причинява такава болка като жените.

Стивън го погледна пронизващо и отговори:

— Може би.

Усетил неодобрението му, Майкъл попита:

— Какво мислиш за чутото?

— Не е моя работа да ти се меся. Не искам да изровиш бойната брадва и да я забиеш между плешките ми.

— Говори, моля те. — Майкъл нервно зарови пръсти в косата си. — Все още не разбирам как можах да се излъжа в тази жена.

— Точно това ми направи впечатление — заговори бавно Стивън. — Аз съм наследник на херцогство и много хора ме ласкаят, за да постигнат някакви изгоди, тъй че по неволя станах добър познавач на човешката душа. В едно съм сигурен, Майкъл: основните черти на характера не се променят. Не мога да повярвам, че жената, която ти е дала толкова много, само за няколко часа се е превърнала в алчна вещица. Или сърдечността е била фалш, или… алчността.

— Не, тя наистина има добро сърце. Доказвала го е многократно и съм уверен, че не се лъжа. — В ушите му зазвуча омайващият глас на Катрин, която пееше на умиращото момче в Испания. Болката беше непоносима. — За нещастие тя е талантлива артистка.

— Може би в играта се е намесил друг фактор, за който ти нямаш представа. — Стивън потърка брадичка. — Може би внезапното заболяване на лерда е предизвикало угризения на съвестта и тя му е признала, че го е излъгала. Познавам лерда, той е един груб стар дявол. Може би й е казал, че ще й прости, ако се омъжи за братовчед си, и тя се е съгласила, за да потуши чувството за вина.

— Нима е възможно да се омъжи от чувство за вина, след като не харесва този мъж? — запита се със съмнение Майкъл. Защо тогава му бе наговорила толкова грозни неща?

— Виж, това беше само една възможност. Мога да ти изброя още няколко. Когато не разбираш поведението на дадена личност, постарай се да си изясниш мотивите й. — Стивън въздъхна. — Не изключвам дамата наистина да е алчна и безсъвестна. Може би не трябваше да се намесвам. Никога не съм я виждал и няма как да си съставя мнение. — Той се изправи. — Време е да си вървя. Ще дойдеш ли за малко в абатството? Много ще се радвам.

— Не тази вечер. Прекалено съм уморен. Може би утре. — Майкъл разтърка зачервените си очи. — Кажи на Барлоу да ми донесе гореща вода. Надявам се да спя по-добре, след като измия мръсотията от пътя.

— Добра идея. Ако бях френски войник и те видех в това състояние, веднага щях да се предам.

— И това ми се е случвало — засмя се Майкъл, но бързо стана отново сериозен: — Много съм ти благодарен, че зарови брадвата на войната, Стивън. Аз никога нямаше да го направя.

— Знам. Точно затова трябваше да го направя аз. — Стивън потупа брат си по рамото и излезе.

Майкъл остана в леглото, докато му донесоха водата. Беше му много трудно да се измие и избръсне, но след това се почувства отново човек. Докато прибираше бръснача, пръстите му отново напипаха калейдоскопа. Извади го и поднесе сребърната тръбичка към окото си. Вътре блестеше кристална звезда. Натрошени дъги. Рухнали надежди, погубени мечти. Той завъртя тръбичката и оцветеното стъкло образува нова шарка.