Мери Пътни - Защото вярваш в любовта

Разузнаването потвърди, че Бон е почти напълно безплоден. Катрин и Майкъл обиколиха цялата западна част, но с изключение на няколко отдавна разрушени селски къщи не намериха следи от хора. Земята беше камениста, покрита предимно с трева и тук-там диви цветя. Единствената буйна растителност беше в падините, защитени от вятъра.

В най-красивата падина откриха «приказна гора» с мършави стари дървета и красив килим от камбанки. Катрин погледна цветята и неволно си каза, че това би било прекрасно място за пикник и любовни игри. А те нямаха нищо за ядене и вече не бяха любовна двойка. Щастието им беше толкова кратко… Майкъл я погледна преценяващо.

— Седни за малко. Знам, че си изтощена.

Тя се изтегна благодарно между камбанките.

— Доста съм уморена…

Майкъл се облегна на едно стъбло и се огледа бдително. Катрин отново си го представи като средновековен рицар, който убива дракони, макар че тя беше твърде стара и мръсна за благородна девица.

Петнадесет минути минаха в мълчание. Когато Майкъл й подаде ръка, за да се изправи, тя се почувства още по-уморена отпреди.

— Мястото не е ли добро за скривалище?

Майкъл поклати глава.

— Дърветата създават фалшиво чувство за сигурност. Халдоран вероятно ще ни потърси тук.

— Не можем вечно да тичаме. Кое е според теб идеалното скривалище?

— Място, откъдето можем да гледаме във всички посоки, без да ни виждат — отговори без колебание той. — Освен това трябва да има няколко възможности за бягство, за да се оттеглим в случай на нужда. Хубаво би било да има добър огън и нещо за хапване, например ростбиф и йоркширски пудинг.

Катрин простена театрално.

— Това ли трябваше да кажеш? През последните дни бях толкова заета, че не се сещах да ям и сега умирам от глад.

— Съжалявам. Когато бурята прогони Халдоран от острова, ще си потърсим храна.

Преди да излязат от падината, Майкъл я накара да изчака и се промъкна напред силно приведен. Повика я едва когато се убеди, че наоколо е пусто.

— Трябва да бъдем предпазливи — обясни тихо той. — Халдоран вече е разбрал, че не сме на хълмовете. Ако привлечем вниманието му, ще ни бъде много трудно да се отървем от него.

Катрин кимна страхливо.

— Е, поне бурята, която предсказа, наистина се надига.

— Това е нашето голямо предимство.

Майкъл хвърли бърз поглед към небето, където се тълпяха черни облаци. Вятърът непрекъснато се усилваше. Над главите им хвърчаха сухи листа.

— Дано братовчед ти реши да се върне на Скоул, преди да избухне бурята.

А на следващия ден щеше да се върне с кучета и да ги пусне по дирите им. Катрин потрепери. Първо да преживеят днешния ден, после ще мислят за утрешния.

Зигзагообразното проучване на острова продължи. Майкъл запомняше всяко дърво, всяка скала и всяка гънка, която преминаваха. Стигнаха до едно възвишение и го заобиколиха. Майкъл внимаваше силуетите им никога да не се очертават пред хоризонта. От другата страна на възвишението се простираше долина, сред която се намираха останките на отдавна съществувало село.

— Цивилизация — промърмори иронично Катрин.

— Доколкото е възможно да съществува цивилизация на Бон. Но има и други останки от заселници, много по-древни. — Майкъл посочи наляво, където се издигаше магическият кръг на друидите. Камъните се издигаха драматично към облачното небе. Малкото стадо говеда, което пасеше между камъните и по близките полянки, правеше гледката по-прозаична.

Катрин, която се интересуваше повече от настоящето, предположи:

— Макар че селото е било обитавано преди много време, възможно е да намерим подивели зеленчуци в градините зад къщите. В края виждам и овощна градина. Ако мястото е защитено от вятъра, можем да намерим ранни ябълки.

— Вероятно си струва да опитаме, но не бива да се бавим. Селото е истински капан.

Двамата слязоха предпазливо по склона. Няколко дузини къщи бяха струпани около единствената улица. Къщичките бяха каменни, обрасли с трева. Покривите бяха отдавна пропаднали, плевели и цветя растяха необезпокоявани. Катрин се опита да си представи хората, които бяха живели тук.

— Примитивни домове…

— Спомням си, че веднъж посетих подобна къща в Шотландия. В средата на стаята има огнище с торф, пушекът излиза през дупка в тавана. Димът е задушаващ. — Майкъл изкриви лице. — Не особено приятно място за астматик.

Нещо се раздвижи вдясно от тях и Майкъл се обърна светкавично. Ножът блесна в ръката му.

Между две къщурки излезе овца. Майкъл се успокои и прибра ножа.

— Ако имахме време да запалим огън, щях да хвана тази овчица и да я опека.

— По-добре да се задоволим с ябълки. Градината изглежда в добро състояние. Сигурно хората, които идват да стрижат овцете, подрязват дърветата.

— Печено агнешко с ябълки — промърмори Майкъл. — Задушено заешко с ябълки. Риба на фурна с ябълки.

Катрин тръгна бързо към овощната градина. И най-дребната ябълка щеше да има вкус на амброзия.

Треперещ от гняв, Халдоран тичаше на запад. Дойл равнодушно подтичваше след него. Макар че не беше истински ловец, той умееше да зарежда пушките със светкавична бързина, освен това беше добър стрелец.

Халдоран обхождаше острова с вълчи поглед. Инстинктът му подсказваше, че е постъпил правилно, като се е отказал да претърсва хълмовете, но искаше да намери потвърждение, като открие следи от плячката си. Трябваше да вземе кучета. При нужда щеше да го направи по-късно.

Макар че не се съмняваше в крайния резултат, островът беше голям и преследването можеше да трае с дни. Проклетата жилава трева скриваше следите. На всичкото отгоре се надигаше буря.

Макар и неохотно, той си призна, че постъпи глупаво, като се хвана на въдицата и се съгласи да устрои този лов. Настроението му се влоши още повече. Лердът беше сериозно болен и той, като най-близък роднина от мъжки пол, беше длъжен да бъде на острова. Не беше забравил да остави вест, че братовчедка му е изчезнала и отива да я търси, но това извинение не можеше да трае вечно.

В крайна сметка ловът беше страхотен. Отдавна чакаше случай да преследва живи хора, а Кениън беше умен противник. Катрин също щеше да умре, но първо трябваше да се наслади на прелестите й. Дойл с удоволствие щеше да се позабавлява с нея, след като господарят му свърши. Мисълта за предстоящото удоволствие беше привлекателна почти колкото перспективата да убие Кениън.

Първите по-ясни следи от бегълците се намериха в приказната гора. Отъпканите камбанки показаха, че двама души са почивали тук известно време. Халдоран продължи бързо напред.

Скоро щеше да влезе в старото село. Ако бяха още там, можеше да ги притисне до стената. Селото беше заобиколено с голи хълмове и бягството беше практически невъзможно. А специалната му пушка щеше да улучи всяка цел в долината.

Халдоран махна на Дойл да се приближи и двамата заедно изкачиха хълма. Той не направи опит да се прикрие. Харесваше му представата как плячката ще се разбяга панически.

Спря на билото и огледа тясната долина. От гърдите му се изтръгна похотлива въздишка.

— Еврика.

Едва видими между дърветата, бегълците ядяха ябълки. Глупаци. Можеше да ги убие веднага, но не смяташе да прибързва. Вдигна пушката си, опъна петлето и се прицели.

— Нека потичат, преди да ги довърша. Усмихна се и натисна спусъка.

Ябълките бяха чудесни. Още по-прекрасно беше да наблюдава детската радост на Катрин, която ядеше втори плод. Сърцето му преливаше от нежност. Катрин беше най-смелата жена на света. Не се оплакваше, правеше каквото бе нужно, не го обвиняваше, че е предизвикал тази катастрофа със завръщането си на Скоул.

— Да откъсна ли още няколко ябълки? Не е много вероятно да се върнем тук.

— Добра идея. — В момента, когато се надигна на пръсти, отекна изстрел и куршумът се заби помежду им в кората на дървото.

— По дяволите! — Вместо да се оглежда, беше наблюдавал Катрин, и преследвачът бе открил плячката си. Майкъл сграбчи ръката й и я издърпа към средата на овощната градина. Листата скриваха фигурите им. — Вероятно ще слязат да ни преследват. Ще се оттеглим през селото.

В очите й имаше страх, но гласът й беше спокоен:

— Няма ли да ни видят, ако се опитаме да напуснем долината? Хълмовете са почти голи.

— Права си. Рисковано е, но ще се скрием в някоя от къщите. Намерих едно подходящо място. С малко повече късмет онези ще повярват, че сме успели да се измъкнем незабелязани.

Движейки се като сенки, двамата се втурнаха към селото. Майкъл огледа внимателно възвишението, от което бе дошъл изстрелът. Ако ловците се бяха разделили и единият чакаше на билото с пушка, Майкъл представляваше лесна цел. Но двамата слизаха към долината и скоро щяха да навлязат между дърветата. Имаха само пет минути, преди да започнат претърсването.