Къщата, която бе набелязал, беше в средата на селото. Едната стена беше рухнала, по гредите се виеше бръшлян и създаваше естествена завеса.

Катрин огледа със съмнение полусрутената къща. Според нея скривалището беше твърде очебийно. Майкъл й посочи другата страна на стената. Килимът от бръшлян прикриваше тясно помещение, вероятно землянка за цвекло. В дупката имаше достатъчно място и за двамата.

Майкъл вдигна бръшляна и Катрин слезе предпазливо. Някакво животинче се мушна между краката й и я уплаши до смърт. Тя затисна устата си с ръка, за да не изпищи. Настани се в дупката и легна по корем. Майкъл направи същото и грижливо подреди бръшляна, за да не личи, че е пипан.

В дупката беше влажно, миришеше на пръст, мустачетата на бръшляна се захващаха в дрехите им, но все пак имаше достатъчно място. Майкъл се притисна до Катрин и обгърна раменете й. Направи го не само за да спечели място, а и за да я усети. Тялото й беше толкова топло и меко. Дупчиците в бръшляна му позволяваха да вижда улицата. Междувременно и двамата бяха толкова омазани с пръст, че не се виждаха отвън.

След десетина минути, които им се сториха цяла вечност, ловците влязоха в селото.

— Къде ли са се скрили, мръсниците? — изръмжа Дойл.

— Не са напуснали долината, иначе щяхме да ги видим — отговори спокойно Халдоран. — Не са и в овощната градина, защото току-що я претърсихме. Вероятно са някъде в селото. — Той извиси глас: — Знам, че ме чуваш, Катрин. Ако излезеш, ще те пощадя и ще освободя Ейми.

Катрин стисна зъби. За момент Майкъл повярва, че тя ще приеме предложението на братовчед си. Не би я обвинил, ако го направеше. Той нямаше право да я излага на такива мъчения. Лошото беше там, че на Халдоран не можеше да се вярва.

Катрин не се опита да се изправи. Майкъл я погледна с крайчеца но окото си и видя, че лицето й е сковано от гняв. Ако имаше пушка, сигурно щеше да го простреля смъртоносно.

Ловците се приближаваха. Майкъл видя два чифта ботуши.

— Ти не се предаваш, нали, скъпа братовчедке? — проговори бавно Халдоран. — Дойл, стреляй в онази зеленина. Зад бръшляна спокойно могат да се скрият двама души.

Отекна изстрел и куршумът се заби в другата страна на каменния зид, само на няколко сантиметра от главите им.

Ако бяха стреляли и двамата, Майкъл щеше да ги нападне с отчаяната надежда да ги обезвреди, преди да са заредили. Но Халдоран беше твърде хитър. Дойл, който беше стрелял, веднага зареди пушката. Халдоран протегна дългото дуло и разбута бръшляна от другата страна на зида. Металът застърга по камъните.

Катрин потрепери и Майкъл я помилва успокоително. Движейки се абсолютно безшумно, тя извърна глава и опря чело в брадичката му. Пулсът удряше неравномерно под хладната гладка кожа. Майкъл затвори очи и потъна в спомена за миналото. Дали имаха общо бъдеще?

Ловците претърсиха селото. Дадоха още два изстрела, които подплашиха овцете. Накрая се върнаха по улицата и Майкъл чу как Дойл изръмжа:

— Сигурно са избягали от долината, докато претърсвахме овощната градина, милорд.

— Вероятно си прав, макар че не ми е ясно как са бягали толкова бързо — отговори раздразнено Халдоран. — Хайде да се качим на билото. Мястото е равно и непременно ще ги видим. Ако не, ще се върнем и ще претърсим всяка къща.

Стъпките заглъхнаха. Майкъл си отдъхна, а Катрин попита:

— Ами сега? Ако се върнат, сигурно ще ни намерят.

— Да, но ако напуснем долината, веднага ще ни видят. Попаднахме в капан.

— Имам идея — продължи колебливо тя. — Не можем ли да се скрием между говедата, които пасат край камъните? Животните са мирни, не се стреснаха от идването ни.

Майкъл я погледна възхитено.

— Ти си невероятна! Ще дадем време на Халдоран да се отдалечи и ще отидем при говедата.

Двамата зачакаха напрегнато. Трябваше да улучат точния момент. Майкъл се уповаваше на войнишкия си инстинкт. Когато реши, че е време, той се измъкна изпод бръшляна и се огледа на всички страни. После махна на Катрин и двамата се запътиха към края на селото, като се прикриваха зад къщите. Ловците бяха изчезнали.

Дузина червенокафяви говеда пасяха под кръга от камъни. След като се убеди, че в момента няма опасност, Майкъл даде сигнал за действие. Когато се приближиха до говедата, едно от животните се отдръпна страхливо, но другите само ги изгледаха любопитно и продължиха да пасат.

Слава богу, говедата не се плашеха от хора. Въпреки това Майкъл остана на сигурно разстояние от дългите им рога. Като се придвижваха предпазливо, двамата изкачиха билото на хълма, но малко преди да се скрият зад първия камък, отекна изстрел, следван от втори. От камъка се посипаха парченца.

— Веднага се скрий! — изкрещя Майкъл.

Двамата хукнаха в различни посоки и намериха убежище зад два монолита. Майкъл се наведе и погледна към отсрещния хълм.

Ловците тичаха право към каменния кръг. Фигурите им се очертаваха ясно на хоризонта. По-едрият спря за миг, стреля, хвърли пушката на слугата си и взе неговата, за да стреля още веднъж. Дойл зареди бързо пушката на господаря си, а докато тичаше, зареди и втората.

Един от куршумите одраска млада крава, която измуча жално. Стадото се изнерви и побърза да се отдалечи от ловците. Следващите куршуми щяха да предизвикат паника.

Майкъл се обърна бързо към Катрин:

— Ако ти помогна да възседнеш едно от тези говеда, ще се задържиш ли на гърба му, щом хукне да бяга?

Катрин примигна смаяно, после кимна колебливо.

— Добре. Сега ще се опитаме да си хванем говеда за езда. — Използвайки прикритието на камъните, двамата се смесиха с животните, които бягаха бързо. Изглеждаше невъзможно да ги уловят.

Майкъл посочи кравата, която беше най-близо до Катрин, и попита:

— Искаш ли я?

Тя кимна и побягна редом с животното. По някое време Катрин скочи, той я хвана през кръста и я метна на гърба на кравата, сякаш бяха репетирали стотици пъти. Катрин се закрепи, приведе се и се хвана здраво за дългите рога.

Изненаданото животно разтърси глава, измуча и се опита да се отърси от товара си. Катрин се вкопчи като репей на гърба му. Животното се втурна в галоп и изпревари Майкъл, който го проследи с възхитен поглед. Кой би помислил, че жената в разголена бална рокля умее да язди едно побесняло говедо?

Крайно време беше и той да си потърси подходящо животно. Почти цялото стадо се изниза покрай него, когато се появи млад бик. Майкъл хукна редом с него и успя да се метне на гърба му. Притисна се към гладката кожа, хвана се здраво за рогата и устреми поглед напред.

Бикът беше темпераментно животно и не позволяваше да му се налагат. Протестите му бяха почти като на разгневен кон, но Майкъл беше още по-упорит. Едно падане би било смъртоносно. След кратка, ожесточена борба бикът сметна, че е по-умно да остане със стадото заедно с нежелания си товар, успокои се и препусна след другарите си.

Дотук добре. Но ловците ги бяха открили и щяха да ги преследват безмилостно. Майкъл трескаво размишляваше каква би трябвало да бъде следващата им стъпка.



— Те яхат проклетите говеда! — извика смаяно Дойл.

— Блестяща идея. — Халдоран се взираше с яден поглед след отдалечаващото се стадо. Плячката му беше извън обсега на пушката. Вече не можеше да различи говедата, на чиито гърбове седяха ездачите. — Кениън е превъзходен дивеч, а братовчедката Катрин се оказа невероятно упорита. Е, говедата скоро ще достигнат крайбрежните скали. После вероятно ще завият на запад, където е съвсем равно. Ако тръгнем право към западния край на острова, ще чакаме спокойно, докато животните се уморят.

Халдоран се затича към морето. На лицето му грееше усмивка. Краят наближаваше. В никакъв случай нямаше да пропусне плячката.


35

Катрин установи, че може да направлява животното, като го дърпа за рогата. Тя изостана зад стадото, после го насочи наляво, за да се доближи до Майкъл, и извика през тропота на копитата:

— Скоро ще стигнем брега. Ще останем ли със стадото?

— Ще слезем — изкрещя в отговор той. — Вече познаваме тази част от брега. Скалите не са твърде стръмни, плажовете са удобни. Можем да слезем чак до водата. Ако имаме късмет, Халдоран ще последва стадото и няма да разбере къде сме отишли.

Тя кимна и съсредоточи цялото си внимание върху дивата езда. Дебелата, сплъстена козина на говедото беше като възглавница, но въпреки това й беше трудно да се задържи на гърба му. Ръцете и краката й бяха постоянно напрегнати и я боляха непоносимо. Ако не беше отлична ездачка, нямаше да издържи и пет минути.

Брегът се приближаваше бързо. Шумът на прибоя заглушаваше тропота на копитата. Водачите на стадото завиха наляво и затичаха паралелно на скалите. Скоро щяха да спрат за почивка.

Катрин и Майкъл насочиха говедата надясно, за да стигнат колкото може по-близо до скалите. Когато настъпи моментът, Катрин дръпна рогата на животното с всичка сила. То се подчини, забави ход и тя скочи от гърба му. Загуби равновесие и се изтърколи в близкия храсталак. За щастие почвата беше мека, а и наблизо нямаше други животни, които да я наранят.

Майкъл се присъедини към нея само след минута. Помогна й да стане и рече:

— Трябва веднага да се прехвърлим през скалите. Халдоран и Дойл са тръгнали право към брега. Сигурно са само на неколкостотин метра.

Катрин кимна и затича леко към скалите. Ала когато видя колко са стръмни, кръвта замръзна във вените й.

— Не мога да сляза по този склон!

— Можеш и ще го направиш! — изсъска Майкъл. — Не е чак толкова страшно. Обърни се и слизай с лице към скалата. Има достатъчно вдлъбнатини за опора на ръцете и стъпалата. Ще мина пръв, за да те хвана, ако се подхлъзнеш.