Сесили Зигесар - Знаете, че ме обичате

— Може би трябва да караме през Мидълтаун и да видим Уеслиън — предложи Арън и отвори шибидаха на сааба.

Тъкмо се бяха качили на 95-та магистрала в Кънектикът. През целия път дотук Блеър не продума нито дума и Арън се справи с излизането от града съвсем сам. Касетофонът свиреше някаква хипарска регемузика.

— „Трябва да се съвземеш!“

Блеър събу обувките си и сложи краката си на таблото:

— Няма да си подам документите за никъде другаде, освен Йеил. Но може да караме през Уеслиън, ако държиш.

Арън извади цигара от някаква странна кутийка и я запали. Той тръсна глава и попита:

— Какво те кара да вярваш, че ще те приемат?

— Планирам да уча там от малка. Това трева ли е?

— Няма начин. Тези са билкови, искаш ли да пробваш една? — ухили се Арън.

Блеър направи физиономия и извади една „Мерит“ от пакета си:

— Предпочитам тези.

— Тези ще те убият — отбеляза Арън и се придвижи в средната лента. — А тези са сто процента натурални.

Блеър се загледа през прозореца. Не й се слушаше лекция на тема полезните свойства на билковите цигари.

— Мерси, но не — каза тя с надежда, че така поставя край на разговора.

— Така, опитвам се да разбера, дали си голяма купонджийка. Нещо ми казва, че като си пуснеш косата, ставаш неузнаваема и необуздана.

Блеър продължи да зяпа през прозореца. Всъщност той беше абсолютно прав, но не й пукаше какво си мисли. Нека си мисли каквото ще.

— Не точно — каза тя и продължи да пафка.

— Имаш ли си приятел?

— Да.

— Той не иска да учи в Йеил, така ли?

— Не. Искам да кажа, иска. Тази седмица обаче, ще ходи до „Браун“ с няколко приятели.

— Ясно — кимна Арън.

Нещо в начина, по който го каза, вбеси Блеър. Сякаш Арън виждаше през нея, можеше да чете мислите й и знаеше как тя беше паднала на колене да го моли да дойде с нея, а той отказа.

Да си го начука, задето я кара да се чувства като нищо.

— Виж сега, това не ти влиза в работата. Дай да стигнем там, става ли?

Арън поклати глава и посочи към тенекиената кутия с билкови цигари на таблото:

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ? Ще те поразмекнат.

Блеър поклати глава.

— Добре — каза той, влезе в най-лявата лента и натисна газта.

Блеър се загледа в ръката му на скоростния лост. Нокътят на палеца му беше морав и носеше пръстен във формата на змия. Ако не й беше доведен брат, това щеше да е адски секси.

Но той беше и то не беше.

Дан беше толкова депресиран, че и през ум не му минаваше да се надруса с Нейт и приятелите му на задната седалка. През целия път до Риджфийлд всички си бяха говорили за разни неща, за които Дан си нямаше и понятие. Като например, за барове, за които не беше и чувал, за разни местности, които не беше посещавал, за да плава или да играе тенис. Дан прекара миналото лято, работейки в една книжарница на Бродуей и малко в една закусвалня. В книжарницата му даваха безплатни книги, а в закусвалнята му позволяваха да пие колкото си иска кафе. Всичко беше супер. Той обаче не сподели това с останалите. То не беше бляскаво като техните истории.

Дан знаеше, че Серена не се прави на сноб, тя не беше такава. Не й се налагаше да се катери по социалната стълба, защото вече заемаше първото стъпало. Това, което го депресираше, е, че тя не искаше да остане насаме с него. Ако искаше, нямаше да превърне уикенда им в размазващ купон.

— Кой иска? — попита тя с кашонче от шест бири в ръка.

— Аз — казаха и четиримата, включително Нейт, който караше.

— А, не, Нейт, ти ще почакаш малко — отвърна Серена.

— О, я стига, бях надрусан, като взех книжка — защити се той.

— Съжалявам — каза тя и подаде една бира на Чарли. — Нали искаше да си голямата работа, да шофираш. Е, време е да си платиш.

Антъни се захили и ритна седалката на Нейт:

— Тате, стигнахме ли вече?

— Млъквай там, или ще спра и ще те напляскам здравата — викна Нейт грубиянски.

От задната седалка изригна буен смях.

Дан седеше до прозореца и наблюдаваше билбордовете по магистрала 95 и мразеше Нейт и приятелите му. Първо му отнеха сестрата, а сега и приятелката. И това все едно вече нямаха всичко, което бяха пожелаят, поднесено на проклет сребърен поднос. Дан знаеше, че не е честен, но и не му беше до това. Беше бесен.

Той посегна към джоба си за цигара, а ръцете му се тресяха повече отвсякога.

Но едно беше сигурно, не беше там съвсем безцелно. Утре щеше да изкара интервюто по най-добрия начин.

Арън забеляза знак за Мотел 6 на двадесет мили от Ню Хейвън и тръгна към него.

— Какво правиш? Не сме стигнали.

— Да, но тук има Мотел 6, а и сме достатъчно близо — каза Арън, все едно това обясняваше нещата.

— Какво му е страхотното на Мотел 6?

— Чисти са, евтини са, имат кабелна, а машините за храна са страхотни — каза той.

— Аз помислих, че ще отидем някъде на хубаво място с рум сървис — изсумтя Блеър.

— Довери ми се — настоя той и паркира пред регистратурата.

Блеър остана в колата с кръстосани ръце, докато той отиде да ги регистрира. Опитваше се да се прави на какъвто не е и това беше адски дразнещо. Макар че беше доста гот да се отбиеш в мотел с червен сааб, каран от момче с къдри. Паркингът беше осветен с бледа светлина, а стаите имаха дебели завеси. Изглеждаше точно като място, на което би отишъл, за да се скриеш от предишния си живот.

Арън се върна с ключовете:

— Имаха само една стая, но е с голямо легло. Нали нямаш нищо против?

Блеър беше убедена, че той очаква от нея да изпадне в истерия и да си поиска собствена стая.

— Няма проблем — каза тя, все щеше да се справи.

Арън се върна в колата и потегли отново към главния път.

— Сега пък къде отиваме? — запита тя. Мразеше маниера на Арън просто да прави каквото му хрумне, когато му хрумне, без да му пука за нейните желания.

— Това е другото хубаво нещо на Мотел 6. Те са на пътя и покрай тях винаги има готини магазини за каквото и да ти потрябва — обясни той и паркира пред „Шоп’н’Сейв“. После извади кредитната карта на майка си и каза:

— Да нападаме.

Блеър врътна очи.

Поне знаеше как да използва пластмасата.

Нейт шофира, докато вече не го държаха краката. Приятелите му се хилеха на задната седалка вече два часа и половина, а той се нуждаеше от бира.

— Отбивам. Видях табела за „Бест Уестърн“, нали са готини?

— Семейството ми отседна в апартамент в „Бест Уестърн“, когато веднъж водихме сестра ми на лагер и беше хубаво — каза Дан.

— Имат апартаменти? Мислех, че са мотели — учуди се Джереми.

— Имаше рум сървис и хладилник с напитки — каза Дан отбранително.

— Задължително взимаме апартамент — каза Чарли.

Дан затвори очи и започна да се моли точно в този „Бест Уестърн“ да няма апартаменти. Все още имаше надежда той и Серена да са сами в стая. Щеше да е почти по-хубаво, отколкото беше очаквал.

Леглото в Мотел 6 беше претрупано с храна. Имаше чипсове, царевични и картофени, шоколадов пудинг без мляко, соево сирене, бисквитки и разбира се бира в кутийки.

— Обзалагам се, че дават нещо готино по TNT — каза Арън и се пльосна на единия край на леглото. Той отвори една бира и се пресегна за поредната от билковите си цигари.

Блеър оправи една от възглавниците и след това се подпря на таблата като прилежно прибра краката си под брадичката. Точно това никога не беше правила — да яде гадна храна в мотел с момче, което почти не познава, и да гледа гадна телевизия. Беше някак… различно.

— И аз искам — тихо каза тя.

Арън не мръдна погледа си от телевизора и й подаде една бира, а сребърният му пръстен проблесна.

— Виждаш ли, казах ти. Дават „Умирай трудно“ 2. Чудесно.

— И една такава — каза тя и посочи към цигарата му.

Арън се обърна към нея и се усмихна:

— Казвам ти, ще те смекчат.

— Става — каза безразлично тя.

Беше прекарала няколко стресиращи дни, защо пък да не си почине?

Арън й подхвърли една цигара и кибрит.